В осем и половина двете седяхме на масата в кухнята. Тя си беше наляла млечен шейк, докато аз отпивах от чаша скоч, от който в момента имах голяма нужда. Промяната в държането й ме безпокоеше и аз бързо губех самообладание.
Цялото й желание за борба беше изчезнало, раздразнителността и сръдните й заради отсъствията ми бяха отишли някъде на заден план. По никакъв начин не успявах да я развеселя или да я събудя, дори когато й казах, че ще дойде Бил, тъкмо навреме, за да й пожелае „лека нощ“. В очите й пламна искрица интерес и веднага угасна. Не помръдна, не каза нито дума, а очите й отбягваха моите.
— Изглеждаш болна — промълви тя най-накрая.
— А ти как би могла да го разбереш? Не си ме погледнала нито веднъж, откак съм се прибрала.
— Е, и? Все пак изглеждаш болна.
— Е, да, но не съм — казах. — Просто съм много уморена.
— Когато мама се умори, не изглежда болна. Изглежда болна само когато се кара с Ралф. Мразя Ралф. Той е абсолютен тъпанар. Когато идва вкъщи, го карам да прави кръстословиците само защото знам, че не може. Тъп е като задник.
Не й се скарах за израза. Мълчах.
— Е — не ме оставяше на мира тя, — да не си се скарала с Ралф?
— Не познавам никакви Ралфовци.
— О! — Тя се намръщи. — Сигурно господин Болтс ти е сърдит.
— Не смятам, че ми е сърдит.
— Сърдит ти е! Сърдит ти е, защото аз съм тук…
— Люси! Говориш глупости. Бил много те харесва.
— Да-да! Сърдит е, защото не може да го прави, докато аз съм тук!
— Люси… — казах аз със заплашителен тон.
— Точно така! Сърдит е, защото не може да си смъква гащите когато поиска.
— Люси! — казах строго. — Млъкни веднага!
Най-после тя повдигна очи към моите и аз се сепнах от гнева, който видях в тях.
— Ето. Знаех си аз! — Тя се разсмя злобно. — А сега съжаляваш, че съм тук, защото ти се пречкам. Тогава нямаше да има нужда той да си ходи нощем. Само че на мен ми е все тая. Да знаеш. Мама си спи с приятелите през цялото време и на мен не ми пука!
— Аз не съм ти майка!
Долната й устна затрепери, сякаш я бях ударила през лицето.
— Никога не съм казвала, че си ми майка! А и не искам да си ми майка! Мразя те!
И двете седяхме на столовете, без да помръднем.
За миг се почувствах зашеметена. Не си спомнях някой някога да ми бе казвал, че ме мрази, дори и да беше вярно.
— Люси — запънах се аз. Стомахът ми бе свит като юмрук. Повдигаше ми се. — Не исках да кажа това. Исках да кажа, че аз не съм като майка ти, окей? Много сме различни. Винаги сме били различни. Но това не означава, че аз не държа на теб.
Тя не реагира.
— Знам, че всъщност не ме мразиш.
Тя продължаваше да мълчи безучастно. Станах и унило напълних отново чашата си. Разбира се, че Люси не ме мрази. Децата говорят такива неща през цялото време, без да е вярно. Опитах се да си спомня. Никога не бях казвала на майка си, че я мразя. Мисля, че тайно наистина я мразех, поне докато бях дете, заради лъжите й и защото, когато загубих баща си, загубих и нея. Тя беше толкова погълната от смъртта му, колкото преди това от болестта му. За мен и Дороти не остана нищо топло, нищо живо.
Бях излъгала Люси. Аз също бях погълната, но не от мисълта за смъртта, а по-скоро от мисълта за мъртвите.
Всеки ден за мен бе битка за справедливост. Но каква справедливост можеше да има в това на едно малко момиченце да му липсва любов? Господи, Люси не ме мразеше, но може би имаше основание да ме мрази.
Върнах се на масата и заговорих на забранената тема колкото може по-внимателно:
— Сигурно изглеждам разтревожена, защото наистина съм разтревожена, Люси. Някой е проникнал в служебния ми компютър.
Тя седеше мълчаливо и чакаше.
Отпих от чашата.
— Не мога да съм сигурна, че този човек е видял нещо важно, но ако разбера как точно е станало и кой го е направил, това за мен ще е голямо успокоение.
Тя мълчеше.
Продължих:
— Ако не разбера какво е станало, може да се окаже, че съм здравата загазила.
Това като че ли я стресна.
— Защо ще си загазила?
— Защото — обясних спокойно — данните от служебния ми компютър са много деликатни и важни личности от администрацията на града и на щата се безпокоят от информацията, която по някакъв начин стига до вестниците. Има хора, които смятат, че тази информация идва от служебния ми компютър.
— О!
— Например, ако по някакъв начин някой журналист успее да проникне…
— Информация за какво? — попита тя.
— За последните случаи.
— За лекарката, която е била убита?
Кимнах.
Последва мълчание.
След това тя каза намусено:
— И затова го няма модема, нали, лельо Кей? Взела си го, защото мислиш, че съм направила нещо лошо.