Чу се изхрущяването на камъчета и чакъл и колата бързо изчезна зад дърветата.
— Чакаш ли някого? — промълви Бил, загледан в мрака.
Бавно поклатих глава.
Той хвърли бегъл поглед към часовника си и ме побутна към антрето.
Всеки път, когато Марино идваше в Службата на главния съдебен лекар, той не пропускаше да се заяде с Уинго, вероятно най-добрия технически сътрудник, с когото бях работила в залата за аутопсии, и със сигурност най-чувствителния.
— … Ъхъ. Нещо като близка среща от „Фордовия“ вид… — продължи Марино гръмогласно.
Един шкембест полицай, пристигнал заедно с Марино, се изсмя отново.
Лицето на Уинго беше яркочервено. Той нервно напъха щепсела на триона в разклонителя на края на намотания жълт шнур, който висеше от ръба на стоманената маса.
С ръце, потънали в кръв до китките, промърморих:
— Не му обръщай внимание, Уинго.
Марино стрелна с поглед полицая и аз зачаках да видя следващия му номер.
Уинго беше прекалено чувствителен и понякога се тревожех за него. Той се вживяваше в съдбата на жертвите до такава степен, че при някои по-ужасяващи случаи се бе случвало и да се разплаче.
Тази сутрин ни бе поднесла една от жестоките иронии на съдбата. Млада жена бе отишла на бар в провинциален район на съседен окръг снощи и когато се беше отправила към дома си към два часа през нощта, е била ударена от кола, която после избягала. Преглеждайки личните й вещи, полицаят бе намерил в портфейла й едно листче, явно късметче от баница, което предричаше: „Скоро ще имате среща, която изцяло ще промени хода на живота ви.“
— А може и да е търсила господин Баровец.
Бях готова да избухна, когато гласът на Марино бе заглушен от звука на триона, който наподобяваше зъболекарска машина; Уинго започваше разреза на черепа на жената. Във въздуха неприятно се издигна костен прах и Марино и полицаят се отдръпнаха в другия край на залата, където на последната маса се извършваше аутопсията на последната жертва в Ричмънд, убита с огнестрелно оръжие.
Когато трионът замлъкна и черепът бе отворен, аз спрях насред работата си, за да направя бърза инспекция на мозъка. Нямаше нито субдурални, нито субарахноидални кръвоизливи.
— Не е смешно — започна Уинго възмутено. — Не е никак смешно. Как е възможно човек да се смее над такива неща…
По скалпа на жената имаше разрези, но това бе всичко. Беше починала вследствие на многобройни фрактури на таза — ударът в задните й части е бил толкова силен, че решетката на колата бе ясно отпечатана върху кожата й. Колата не беше ниска, вероятно спортен модел. Можеше да бъде и камион.
— Запазила го е, защото е значело нещо за нея. Сигурно е искала да повярва, че точно така ще стане. Търсела е човек, когото е чакала през целия си живот. Нейната среща. А накрая излиза, че срещата й била с някакъв пиян шофьор, който я е отхвърлил на петнадесет метра и тя е паднала в канавката.
— Уинго — казах уморено и започнах да правя снимки. — По-добре да не си ги представяш тези неща.
— Просто не мога да се въздържа…
— Ще се наложи.
Той обърна обидени очи към Марино, който не спираше, докато не предизвика избухване. Горкият Уинго. Повечето от хората от не особено изискания свят на правозащитните органи доста се смущаваха от него. Той не се смееше на вицовете им, нито пък му доставяха удоволствие техните героични истории и което бе най-важното — просто бе различен.
Беше висок и подвижен, косата му бе черна, късо подстригана отстрани, но стърчаща подобно на гребен на папагал отгоре и с навита опашчица на врата. Бе изтънчено красив, приличаше на манекен с елегантните си, свободни падащи дрехи и меките си европейски кожени обувки. Дори тъмносинята му престилка, която си бе купил и переше сам, изглеждаше стилна. Той не флиртуваше. Нямаше нищо против да бъде командван от жена. Никога не проявяваше и най-малък интерес към това, как изглеждам под лабораторната престилка или под строгите джорджтаунски костюми, с които ходех. Бях толкова свикнала с него, че когато няколко пъти се случи той по погрешка да нахълта в съблекалнята, докато обличах престилката, почти не го забелязах.
Предполагам, че ако бях се замислила върху неговите наклонности по време на интервюто за тази работа преди няколко месеца, може би нямаше да проявя такава готовност да го назнача. Това беше факт, който ме притесняваше.
Но най-лесно от всичко бе да се лепват на хората стереотипни определения, защото тук аз виждах само най-лошите представители на всички типове. Травеститите с изкуствените си бюстове и подплатените си ханшове и хомосексуалистите, които изпадаха в бяс от ревност и убиваха любовниците си, „ястребите“ на лов за „кокошки“ в парковете и залите с видеоигри, които умираха, заклани от биячи, страдащи от хомофобия. Имаше и затворници с неприличните си татуировки и извратените си истории, вършили безобразия с всичко живо, до което се бяха докопали в затвора, и развратници, които обикаляха по градските бани и баровете и никак не се интересуваха кого ще заразят със СПИН. Мястото на Уинго не бе тук. Уинго просто си беше Уинго.