— Можете ли да продължите? — каза той ядосано, докато изплакваше кръвта от ръкавиците си.
— Ще довърша — отвърнах разсеяно и продължих да измервам големия срез на мезентерия.
Той отиде до шкафчето си, откъдето измъкна пулверизатори с дезинфекционни средства, парцалчета и всякакви други дреболии, които използваше за почистване. Накрая постави чифт слушалчици на ушите си, включи касетофончето, прикрепено към колана на престилката му, и за момент заличи света около себе си.
Петнадесет минути по-късно вече почистваше малкия хладилник, в който държахме уликите от залата за аутопсии през уикенда. Разсеяно забелязах, че е измъкнал нещо от него и дълго време го разглеждаше. Когато се приближих до моята маса, слушалките му висяха около врата като яка, а по лицето му се четеше неловкост и озадаченост. В ръката си държеше малка картонена папчица с предметни стъкла за тестове.
— Ъъъ, доктор Скарпета — каза той, като се окашля. — Намерих това в хладилника.
Не предложи никакво обяснение. А и нямаше нужда.
Оставих скалпела и усетих как стомахът ми се сви. Върху етикета на папката беше напечатан номерът на случая, името и датата на аутопсията на Лори Питърсън, уликите от която бяха предадени преди четири дни.
— Намерил си това в хладилника?
Трябваше да има някаква грешка.
— Отзад, на долния рафт — поколеба се той и добави: — Ъъъ, не е подписана. Искам да кажа, не сте я подписали.
Трябваше да има някакво обяснение.
— Разбира се, че не съм я подписала — казах рязко. — В нейния случай направих само един тест.
Още докато изричах тези думи, някъде дълбоко в мен като пламък на вятър потрепна съмнението. Опитах се да си спомня.
Бях сложила пробите на Лори Питърсън в хладилника през уикенда заедно с пробите от всички случаи от събота. Ясно си спомнях, че се бях разписала лично за нейните проби в лабораториите в понеделник сутринта, а те включваха картонена папка с предметни стъкла с анални, орални и вагинални натривки. Бях сигурна, че съм използвала само една картонена папка с предметни стъкла. Никога не изпращах папките в лабораториите отделно — винаги ги слагах в найлонов плик заедно с тампоните, пликчетата с косми, епруветките и всичко останало.
— Нямам никаква представа откъде се е появила — казах с подчертана твърдост.
Уинго неловко пристъпи от крак на крак и отмести поглед. Знаех какво си мисли. Бях сгафила, а на него никак не му се нравеше мисълта, че трябва да ми го каже.
Тази опасност винаги бе съществувала. Аз и Уинго бяхме повтаряли същата процедура безброй пъти още от момента, когато Маргарет бе въвела програмите за етикетите в персоналния компютър в залата за аутопсии.
Преди да започне работа по някой случай, патологоанатомът отиваше при този персонален компютър и набираше информацията за смъртния случай, чиято аутопсия трябваше да извърши. Компютърът подаваше серия от етикети за всички възможни проби, като например кръв, жлъчна течност, урина, стомашно съдържание. Тази система спестяваше много време и беше напълно приемлива, стига патологоанатомът да не пропуснеше да залепи етикета на съответната епруветка и да внимаваше да го разпише.
Имаше един аспект от този автоматизиран процес на просвещението, който винаги ме бе притеснявал. Някои етикети неизбежно оставаха неизползвани, защото поначало невинаги се правеха всички възможни проби, особено като се има предвид колко претрупани с работа бяха лабораториите и колко недостатъчен бе персоналът в тях. Например при смъртен случай на осемдесет и една годишен мъж, починал от инфаркт на миокарда, докато подрязвал тревата в градината си, аз в никакъв случай нямаше да изпратя проби от ноктите му.
Какво да се прави с излишните етикети? В никакъв случай не трябваше да се оставят просто да се въргалят наоколо, тъй като винаги съществуваше опасността да попаднат върху епруветки, където не им е мястото. Повечето от патологоанатомите ги късаха. Аз имах навика да ги държа в личната папка на съответния случай. Това беше един бърз начин да установя какви тестове са били направени и какви не са, какви епруветки и колко на брой съм изпратила горе в лабораториите.