Натривките не реагираха. Те просто си седяха там, миниатюрни мокри петънца, и техният вид бе за мен цяло мъчение. Продължих да ги гледам много след като бе минал краткият период, необходим за реакцията, сякаш исках да ги хипнотизирам да дадат положителна реакция за семенна течност. Исках да вярвам, че наистина съм съставила два теста за случая „Лори Питърсън“, но просто съм забравила. Исках да вярвам каквото и да било, само не и това, което вече бе съвсем очевидно.
Предметните стъкла, които Уинго бе намерил, не бяха от случая „Лори Питърсън“. Просто не можеха да бъдат.
Безизразното лице на Бети ми подсказваше, че и тя е загрижена, но се мъчи да не го покаже.
Най-накрая трябваше да заключи:
— Не изглежда много вероятно да са от случая „Лори Питърсън“. — След това замълча. — Разбира се, ще направя всичко възможно да ги групирам, да направя другите проверки и така нататък.
— Да, ако обичаш — казах и поех дълбоко дъх.
Тя продължи, опитвайки се да ме успокои:
— Секрециите, които отделих от секрециите на убиеца, отговарят на кръвните проби на Лори. Мисля, че няма защо да се тревожиш. За мен няма никакво съмнение, що се отнася до първата папка, която изпрати…
— Въпросът вече е повдигнат — забелязах унило.
Адвокатите само чакаха такова нещо. Господи, как щяха да се зарадват. Щяха да накарат съдебните заседатели да се съмняват, че всяка от пробите е на Лори, включително и кръвта. Щяха да накарат съдебните заседатели да се съмняват, че пробите, изпратени в Ню Йорк за ДНК-изследвания, наистина са от този случай. А кой можеше да гарантира, че не са от някой друг труп?
Гласът ми беше готов да затрепери, когато се обърнах към Бети:
— Този ден имахме шест случая, Бети. От тях три заслужаваха да се състави тестът, защото бяха потенциални сексуални убийства.
— Всичките жени?
— Да — промълвих. — Всичките жени.
Думите на Бил в сряда вечерта, когато беше под напрежение и когато езикът му бе натежал от алкохола, се бяха запечатали в съзнанието ми. Какво щеше да стане с тези случаи, ако доверието в мен спаднеше? Под въпрос щяха да бъдат поставени всички случаи, не само този на Лори Питърсън. Бях притисната до стената и нямах абсолютно никакъв изход. Не можех да се преструвам, че тази папка не съществува. Тя съществуваше, а това означаваше, че не можех с чиста съвест да се закълна в съда, че веригата от улики е непокътната.
Друг шанс нямах. Не можех отново да събера всичките проби, да започна отначало. Пробите на Лори Питърсън вече бяха отнесени на ръка в лабораторията в Ню Йорк. Балсамираното й тяло бе погребано във вторник. Ексхумацията бе невъзможна. Не би имала никакъв смисъл, а и би предизвикала сензация, която би отприщила огромно обществено любопитство. Всички биха си задали въпроса „защо?“.
Двете с Бети се обърнахме едновременно към вратата в момента, в който в стаята с нехайна походка влезе Марино.
— Току-що ми хрумна една такава идейка, докторке. — Той замълча и хвърли суров поглед към предметните стъкла и филтърната хартия върху плота.
Изгледах го вцепенено.
— Ако бях на твое място, щях да отнеса това тук на Вандер. Може ти да си го оставила в хладилника. А може и да не си ти.
През тялото ми премина тръпка на тревога, преди значението на думите му да достигне до съзнанието ми.
— Какво? — попитах аз, сякаш той беше луд. — Искаш да кажеш, че някой друг е постави папката там?
Той повдигна рамене.
— Просто ти предлагам да имаш предвид всяка възможност.
— Кой?
— Нямам никаква представа.
— Как? Как е възможно такова нещо? Този някой трябва да е влязъл в залата за аутопсии, трябва да е имал достъп до хладилника. А и папката с етикети…
Етикетите: сега вече си спомних. Компютърните етикети, останали от аутопсията на Лори. Те бяха в папката й. Никой не беше пипал папката й освен мен, но и Амбърги, Танър и Бил.
Когато тримата мъже напуснаха кабинета ми в късния следобед в понеделник, веригата бе поставена на външната врата. Те всичките си тръгнаха през моргата. Амбърги и Танър си тръгнаха първи, Бил ги последва малко по-късно.
Залата за аутопсии бе заключена, но не и големият хладилник. Налагаше се да оставяме хладилника отключен, за да могат погребалните бюра и спасителните бригади да оставят трупове след работно време. Този голям хладилник имаше, две врати — едната към коридора, а другата към залата за аутопсии. Възможно ли беше един от мъжете да е преминал през хладилника и да е влязъл в залата за аутопсии?