Вътрешният ми глас отново тревожно се обаждаше.
Ти просто не искаш да приемеш, че си сбъркала, смъмрих се сама. Просто не си в състояние да погледнеш истината в очите. Ти си сложила погрешен етикет на теста, а веществото е от собствените ти ръце.
Ами ако не беше така? Ами ако сценарият бе по-зловещ? Мълчаливо доразвих аргумента. Ами ако някой със зъл умисъл е поставил папката в хладилника и блестящото вещество е от неговите, а не от моите ръце? Мисълта изглеждаше странна — като отровата на едно обезумяло въображение.
Досега подобно блестящо вещество бе намерено върху труповете на четири убити жени.
Знаех, че до папката сме се докосвали аз, Уинго, Бети и Вандер. Единствените освен нас, които бяхме имали някакъв достъп до нея, бяха Танър, Амбърги и Бил.
Лицето му бавно премина пред очите ми. Споменът за понеделник следобед неприятно заби студен трън в сърцето ми. Бил изглеждаше толкова далечен по време на срещата с Амбърги и Танър. Не искаше да ме погледне нито тогава, нито по-късно, когато тримата мъже започнаха да ровят из папките в заседателната зала.
Видях как папките се изхлузиха от коленете на Бил, как паднаха на земята, как настана бъркотия. Танър веднага предложи да ги събере. Услужливостта му беше автоматична реакция. Но листовете бяха събрани от Бил, а между тези листове положително бяха и излишните етикети. След това той и Танър подредиха всичко. Колко лесно би било само да откъсне едно етикетче и да го мушне в джоба си.
След това Амбърги и Танър си тръгнаха заедно, а Бил остана с мен. В продължение на десет-петнадесет минути разговаряхме в стаята на Маргарет. Той беше много нежен и обеща, че ако изпием по едно питие заедно вечерта, нервите ми ще се отпуснат.
Тръгна си много преди мен, но когато е излязъл от сградата, е бил сам и ненаблюдаван…
Прогоних тези образи и затворих съзнанието си за тях. Това беше безобразие! Явно губех контрол. Бил никога не би направил такова нещо. Първо на първо, нямаше никакъв смисъл. Не можех да си представя каква полза би могъл да има от такъв саботаж. Обърканите етикети върху предметните стъкла можеха само да навредят на случая, който самият той трябваше да води в съда. Това означаваше ни повече, ни по-малко да отреже клона, на който седи.
Ти просто искаш да стовариш вината върху друг, защото не си в състояние да погледнеш истината в очите — направила си гаф!
Тези убийства бяха най-трудните случаи в цялата ми кариера и започнах да се страхувам, че съм затънала прекалено дълбоко в тях. Може би загубвах способността си да разсъждавам, както и методичността на действията си. Може би правех грешки.
В този момент чух гласа на Вандер:
— Трябва да разберем съставките на този боклук.
Досущ като загрижени домакини ние решихме да намерим кутия от този сапун, за да прочетем съставките му.
— Ще потърся в дамските тоалетни — предложих.
— Аз пък в мъжките.
И започна големият лов в тоалетните.
След като бях обиколила всички дамски тоалетни в сградата, ме осени брилянтната идея да намеря Уинго. Негово задължение бе да пълни металните кутийки в моргата със сапун. Той ми каза да отида в стаичката на портиера, която се намираше през няколко врати от собствената ми стая. Там, на най-горния рафт, точно до купчина парцали за прах, се мъдреше огромна кутия от сапун за ръце „Борауош“.
Основната съставка бе боракс.
Бързата проверка в справочниците по химия ми подсказаха защо сапунът на прах свети като фойерверк на Четвърти юли. Боракс е съединение на бора, кристално вещество, добър проводник на електричество, подобно на метал, при високи температури. Широко се използва в промишлеността — като се започне от производството на керамика, специално стъкло, перилни препарати и дезинфекционни средства и се стигне до шлифовъчни материали и ракетно гориво.
По странно стечение на обстоятелствата голям процент от световните резерви от боракс се добиват в Долината на смъртта.
Петък вечер дойде и отмина, а след това и събота, а Марино не се обаждаше.
В седем часа на следващата сутрин вече бях паркирала колата зад службата си и трескаво преглеждах дневника на моргата.
Нямаше нужда от такива проверки. Ако нещо се бе случило, щях да бъда първият човек, който би бил информиран. Не бяха докарвали никакви извънредни трупове, но това по-скоро ми приличаше на затишие пред буря.
Не можех да се освободя от мисълта, че още някоя жена чака да се погрижа за нея, че всичко се повтаря отначало. Непрестанно очаквах Марино да се обади.