Вандер ми позвъни от дома си към седем и половина.
— Има ли нещо? — попита.
— Ако има нещо, ще ти се обадя веднага.
— Ще чакам до телефона.
Лазерът беше в лабораторията му на горния етаж, поставен върху една количка и готов да бъде внесен в рентгеновата зала, ако се наложи. Бях резервирала първата маса за аутопсии, а Уинго я беше изтъркал до блясък и бе поставил до нея две колички с всевъзможни хирургически инструменти и пликчета за улики. Масата и количките останаха непокътнати.
Единствените ми трупове бяха един смъртен случай след поглъщане на прекомерна доза кокаин от Фредериксбърг и едно непредумишлено удавяне от Джеймс Сити.
Точно преди обяд аз и Уинго бяхме сами и методично довършвахме сутрешната си работа.
Маратонките му изскърцаха по мокрия под, когато той облегна дръжката на четката на стената и отбеляза:
— Казват, че снощи са работили извънредно стотици ченгета.
Продължих да попълвам смъртния акт.
— Да се надяваме, че ще подейства.
— Ако бях на негово място, сигурно би ми подействало. — Той започна да отмива кръвта от една маса с маркуч. — Тоя трябва да е луд, за да си покаже физиономията. Един полицай ми каза, че спират всеки срещнат на улицата. Ако те видят навън в късните часове, те спират, за да те проверят. Записват си и номера на колата ти, ако я забележат някъде, паркирана през нощта.
— Какъв полицай? — изгледах го аз. Тази сутрин не бе идвал нито един полицай от Ричмънд, нямахме и нито един случай от Ричмънд. — Какъв полицай ти е разказал това?
— Един от полицаите, които донесоха удавника.
— От Джеймс Сити? А той откъде знае какво е ставало в Ричмънд снощи?
Уинго ме погледна с любопитство.
— Брат му е ченге тук, в града.
Извърнах глава, за да скрия раздразнението си. Прекалено много хора говореха прекалено много. Някакво ченге, чийто брат е ченге в Ричмънд, словоохотливо е разказал това на Уинго, един напълно непознат човек. А какво друго се приказваше? Прекалено много се говореше. Прекалено много. Дори и най-невинната забележка за мен бе многозначителна, подозрението ми се събуждаше към всичко и към всекиго.
Уинго рече:
— Според мен тоя тип се е покрил. За известно време ще остане на сянка, докато нещата се поразминат. — Той замълча, а водната струя продължаваше да барабани по масата. — Или пък снощи пак е ударил, само че никой още не е намерил трупа.
Мълчах, а раздразнението ми растеше все повече и повече.
— Но много не ми се вярва. — Гласът му се заглушаваше от водата. — Надали би опитал. Ако питате мен, прекалено е рисковано. Но знам някои от хипотезите. Казват, че след време повечето ставали много самонадеяни. Искали да разиграват всички, а всъщност истината е, че искат да ги хванат. Може би този тип не е в състояние сам да се спре и моли някой да го спре…
— Уинго — казах заплашително.
Сякаш не ме чу и продължи:
— Сигурно е някаква болест. Той знае, че е болен. Почти съм сигурен. Може би моли някой да му помогне да го спаси от самия него…
— Уинго! — повиших глас и завъртях стола си. Той спря водата, но прекалено късно. Думите ми бяха вече изречени и неочаквано и тревожно изкънтяха в тихата празна зала.
— Той не иска да бъде хванат!
Устните му учудено се разтвориха, а лицето му замръзна при моята рязкост.
— Господи, не исках да ви разстройвам, доктор Скарпета!
— Не съм разстроена — отсякох. — Но хора като това копеле не искат да бъдат заловени, окей? Той не е болен, окей? Той е антисоциален тип, у него има зло и той просто прави това, което иска, окей?
С тихо проскърцване на обувките той извади гъба от мивката и започна да бърше масата отстрани. Очите му отбягваха моите.
Гледах го с чувство на поражение.
Той не вдигна поглед от масата.
Почувствах се виновна.
— Уинго? — Отблъснах стола си от бюрото. — Уинго?
Той се доближи с нежелание и аз леко докоснах ръката му.
— Извинявай. Няма никаква причина да изливам яда си върху теб.
— Няма нищо — каза той и смущението в погледа му ме разтревожи. — Знам какво преживявате. Всички тези неща, които стават. Направо да полудееш. А аз през цялото време седя и се опитвам да измисля какво да направя. Всичките тия работи, които в последно време ви се струпаха на главата, а аз не мога да измисля нищо. Просто… просто ми се искаше да можех нещо да направя…
Значи така! Не бях го обидила, по-скоро бях подсилила тревогите му. Уинго се тревожеше за мен. Знаеше, че през последните дни не съм на себе си, че нервите ми са опънати до скъсване. А може би и другите го забелязваха. Изтичането на информация, проникването в компютърната програма, обърканите етикети на предметните стъкла. Може би никой нямаше да се учуди, ако се стигнеше дотам да бъда обвинена в некомпетентност…