„Отдавна го подозирахме — ще кажат хората, — тя беше станала съвсем неуравновесена.“
Дори не спях добре. Когато се опитвах да се отпусна, съзнанието ми бе като машина, която не можеше да бъде изключена. Продължаваше да работи, докато мозъкът ми прегрееше, а нервите ми заприличваха на кабели, по които преминава електрически ток.
Снощи се бях опитала да развеселя Люси и я бях завела да вечеряме навън, а след това на кино. През цялото време в ресторанта и в киносалона очаквах радиотелефонът ми да иззвъни и от време на време проверявах батериите. Тишината не ми вдъхваше доверие.
В три следобед бях издиктувала два доклада за аутопсии, запълвайки цяла купчина касетки. Когато телефонът иззвъня, аз се качвах в асансьора. Затичах се обратно в стаята си и припряно вдигнах слушалката.
Беше Бил.
— Уговорката ни остава, нали?
Не можех да откажа.
— Много ще се радвам — отговорих аз с фалшив ентусиазъм. — Но не съм сигурна, че моята компания ще е най-приятното нещо на света.
— Ами тогава аз няма да обърна внимание на света.
Излязох от сградата.
Отново бе слънчев ден, но този път по-горещ. Тревата, опасваща сградата, изглеждаше изсъхнала, а по радиото съобщиха, че ако не паднат още дъждове, хановерската доматена реколта ще бъде съсипана. Пролетта тази година се бе изпарила по странно бърз начин. Дълги периоди на вятър и слънце ненадейно се сменяха с навъсена черна армия облаци, появила се сякаш отникъде, за да премине с бойна стъпка през цялото небе. Светкавици сипеха електричество върху целия град, а дъждът се лееше като плътна стена. По същия начин, ако хвърлиш кофа вода в лицето на човек, който е жаден, той просто няма да успее да изпие и капка.
Понякога се замислях върху някои аналогии в живота. Отношенията ми с Бил бяха много подобни на времето. Той беше нахлул в живота ми с почти свирепата си красота, докато аз бях открила, че всъщност се нуждаех от съвсем нежен дъждец, който да уталожи жаждата на сърцето ми. Очаквах с нетърпение да го видя тази вечер, но в същото време не исках да се срещам с него.
Както винаги Бил бе точен: в пет колата му спря пред къщи.
— Това е и добро, и лошо — каза той, когато се бяхме настанили в задния двор и бяхме запалили грила.
— Лошо? — попитах аз. — Сигурно не искаш да кажеш точно това, Бил.
Слънчевите лъчи падаха косо и бяха все още горещи, но облаци преминаваха през слънчевия диск, сменяйки интервалите на бяла светлина с интервали на сянка. Беше се надигнал вятър и въздухът бе зареден с напрегнато очакване.
Той избърса чело с ръкав и ме погледна с присвити очи. Порив на вятъра огъна дърветата и отпрати една книжна кърпичка през целия двор.
— Лошо, защото това спотаяване може да означава, че е напуснал района.
Отдръпнахме се от тлеещите въглени, отпивайки от бутилки бира. Не можех да понеса мисълта, че убиецът може да се премести другаде. Исках да стои тук. Ние поне вече бяхме запознати с начина му на действие. Натрапчиво се опасявах от мисълта, че той може да започне да убива в други градове, където случаите ще бъдат подхванати от детективи и съдебни лекари, които нямаха нашата информация. Нищо не беше в състояние да обърка едно следствие така, както сливането на различни пълномощия. Ченгетата ревниво пазят териториите си. Всеки детектив иска лично да извърши ареста и смята, че може да се справи със случая по-добре от всеки друг. Нещата стигаха дотам, че случаите се считаха едва ли не за частна собственост.
И у мен вероятно съществуваше това чувство на собственост. Бях се превърнала в настойник на жертвите и в единствената им надежда убиецът да бъде заловен и съден тук. Един човек може да бъде обвинен в ограничен брой углавни престъпления и едно осъждане другаде щеше да изключи съдебно дело тук. Самата мисъл за това бе възмутителна. Сякаш убийствата на жените в Ричмънд са били само репетиция, само подготовка и съвсем напразни. Може би щеше да се окаже, че и всичко, което ми се бе случило, също е било напразно.
Бил напръска въглищата с още запалителна смес. След това отстъпи от грила и обърна към мен зачервеното си от горещината лице.
— Какво става с твоя компютър? — попита той. — Има ли нещо ново?
Поколебах се. Нямаше никакъв смисъл да извъртам. Бил много добре знаеше, че не съм изпълнила заповедите на Амбърги, че не съм променила паролата, нито съм направила каквото и да било друго, за да „обезопася“ данните. Стоеше точно зад гърба ми миналия понеделник следобед, когато включих компютъра в режим на повикване и пуснах ЕХОТО, като че ли подканях извършителя да опита отново. Което всъщност и правех.