— Не изглежда някой друг да е влизал в програмата, ако това имаш предвид.
— Интересно — замисли се той и отпи глътка бира. — Звучи съвсем безсмислено. Логично би било този човек да се опита да се добере до файла на Лори Питърсън.
— Нейният случай не е в компютъра — подсетих го. — Нищо ново няма да влезе вътре, докато не приключи разследването на тези случаи.
— Значи случаят не е в компютъра. Но как може тя да знае това, освен ако не пробва?
— ТЯ?
— Тя, той, който е там.
— Тя… той, който там е бил човекът, се е опитал да дръпне файла на Лори и не е успял.
— Все пак не е много логично, Кей — настоя той. — Като се замисли човек, не е много логично някой поначало да се е опитал и първия път. Всеки, който разбира от компютри, би се досетил, че един случай, чиято аутопсия е направена в събота, трудно може вече да е в компютърната база данни в понеделник.
— Който рискува, печели — промърморих.
Присъствието на Бил ме правеше нервна. Не можех да се отпусна, нито да се посветя на вечерята, която обещаваше да бъде чудесна.
В кухнята бяха накиснати в марината нарязани на тънки ивици рибици. Бутилка червено вино стоеше отворена на плота, за да „подиша“. Люси правеше салатата и беше в чудесно настроение, макар да не бяхме чули и дума от майка й, която бе изчезнала някъде с нейния илюстратор. Люси изглеждаше напълно доволна. Във въображението си тя започваше да си представя, че никога няма да си отиде, а аз се притеснявах от подмятанията й за това колко хубаво би било, когато аз и господин Болтс „се оженим“.
Рано или късно щеше да се наложи да разбия мечтите й о твърдата скала на действителността. Тя щеше да се върне у дома веднага след завръщането на майка й в Маями, а Бил и аз нямаше да се оженим.
Обърнах се към него и внимателно го заразглеждах, като че го виждах за пръв път. Беше се вторачил замислено във въглищата, разсеяно стиснал бирата с две ръце, а златният мъх по ръцете и краката му изглеждаше като цветен прашец. Виждах го през надигащото се було от нагорещен въздух и дим и то бе като символ на растящата дистанция между нас.
Защо жена му се беше самоубила със собствения му пистолет? Дали причината бе чисто утилитарна — пистолетът му е бил най-удобният начин да посегне на себе си, без да губи време? Или това бе нейният начин да го накаже за грехове, за които нямах представа?
Жена му се бе застреляла в гърдите, докато е седяла в леглото — в тяхното легло. На сутринта в онзи понеделник тя бе дръпнала спусъка часове, а може би и минути след като двамата бяха правили любов. Нейният тест бе положителен за сперма. Когато направих прегледа на място, от тялото й все още се излъчваше лекото ухание на парфюм. Какви са били последните думи на Бил към нея, преди да тръгне на работа?
— Май не си тук.
Погледът ми се фокусира. Бил ме гледаше втренчено.
— Къде отлетя? — попита той и обгърна с ръка талията ми. Усещах дъха му на бузата си. — Може ли и аз да дойда?
— Просто се бях замислила.
— За какво? Само не ми казвай, че за работа…
Реших да говоря направо:
— Бил, липсват някои документи от една от папките, които ти, Амбърги и Танър разглеждахте оня ден.
Ръката, която леко масажираше кръста ми, застина. Усещах гнева му по натиска на пръстите му.
— Какви документи?
— Не съм съвсем сигурна — отговорих притеснено. Не смеех да уточнявам, че липсва етикетът за теста. — Просто се питах дали си забелязал случайно някой да е вдигнал нещо…
Той рязко издърпа ръката си и отсече:
— По дяволите! Не можеш ли поне за една вечер да забравиш тези случаи?
— Бил…
— Достатъчно, окей? — Той рязко пъхна ръце в джобовете на шортите си, отбягвайки погледа ми. — Боже мой, Кей! Направо ще ме подлудиш. Те са мъртви. Жените просто са мъртви. Мъртви! Ние с теб сме живи. Животът продължава. Или поне така би трябвало да бъде. Това ще те съсипе — ще ни съсипе, — ако не престанеш да се вманиачаваш с тези убийства.
Въпреки това през останалата част от вечерта, докато Бил и Люси разговаряха непринудено за незначителни неща на масата, аз непрекъснато се ослушвах за телефона. Очаквах да звънне. Чаках обаждането на Марино.
Когато той иззвъня в малките часове, дъждът шибаше къщата, а сънят ми бе неспокоен, с тревожни разпокъсани видения.
Протегнах ръка в тъмното към слушалката.
Последва мълчание.
— Ало? — повторих и щракнах лампата.
Някъде в далечината се чуваше неясен звук от телевизор. Чувах приглушени гласове, изричащи реплики, които не можех да доловя, а сърцето ми се блъскаше като бясно между ребрата ми. Тръшнах слушалката.