Тя седеше свита в ъгъла на бяло кожено канапе и нервно пушеше дълга тънка цигара. Никога не бях виждала Аби отблизо, но сега бях направо поразена от вида и; толкова бе особена. Очите й не бяха еднакви, едното бе малко по-зелено от другото, а пълните устни и вирнатият тънък нос сякаш не принадлежаха на едно и също лице. Имаше кестенява коса, която започваше да побелява и достигаше до раменете й, високи скули, около очите и устата мрежа от тънки бръчици. Беше слаба, с дълги крака, вероятно на моите години, може би няколко години по-млада.
Тя втренчи в нас немигащите си изцъклени очи на подплашено животно. Униформеният полицай излезе и Марино тихо затвори вратата след него.
— Ужасно съжалявам. Знам колко е мъчително… — Марино започваше с обичайните приказки. Спокойно обясни колко е важно тя да отговори на всички въпроси, да си спомни каквото може за сестра си — навиците, приятелите, ежедневието й, — и то колкото може по-подробно. Аби го гледаше вдървено и мълчеше. Аз седях срещу нея.
— Разбрах, че сте отсъствали от града — каза той.
— Да. — Гласът й потрепера и тя потръпна, сякаш й беше студено. — Заминах за Ню Йорк в петък следобед. Имах среща.
— Каква среща?
— За една книга. В момента водя преговори за една книга. Имах среща с посредника си. Останах да спя при една приятелка.
Върху стъклената масичка за кафе касетката в магнетофона тихо се въртеше. Аби бе забола невиждащ поглед в нея.
— Говорили ли сте със сестра си от Ню Йорк?
— Опитах се да й се обадя снощи, за да й кажа в колко часа пристига влакът ми. — Тя пое дълбоко дъх. — Когато не вдигна телефона, малко се зачудих. След това просто предположих, че е излязла някъде. Опитах отново, като пристигнах на гарата. Знаех, че днес следобед има часове. Взех такси. Нямах представа. Чак когато пристигнах, когато видях колите, полицията…
— От колко време живеете заедно със сестра си?
— Миналата година тя се раздели с мъжа си. Искаше да промени живота си, да размисли. Казах й да дойде да живее тук. Казах й, че може да остане при мен, докато се успокои или докато реши да се върне при него. Това беше през есента. Края на август. Дойде да живее при мен миналия август и започна работа в университета.
— Кога я видяхте за последен път?
— В петък следобед. — Гласът й се извиси и след това засече. — Закара ме до гарата.
Очите й започнаха да се пълнят със сълзи.
Марино измъкна смачкана носна кърпа от задния си джоб и й я подаде.
— Имате ли някаква представа какви са били пановете и за уикенда?
— Смяташе да работи. Каза ми, че ще си стои у дома и ще подготвя часовете си. Хена не беше много общителна, имаше само един-двама приятели, и те преподаватели. Предстоеше й много работа по подготовката на часовете й, каза ми, че ще напазарува в събота. Това е.
— Къде? От кой магазин?
— Нямам представа. Но това няма значение. Знам, че не е ходила. Другият полицай, който беше тук преди малко, ме накара да проверя в кухнята. Не е ходила до магазина. Хладилникът е точно толкова празен, колкото беше, когато тръгвах. Трябва да е станало в петък вечер. Също като другите убийства. През целия уикенд, докато съм била в Ню Йорк, тя е била тук. Лежала е тук по този начин.
За момент всички замълчахме. Марино огледа всекидневната с непроницаемо лице. Аби запали цигара с треперещи ръце и се обърна към мен.
Знаех какво ще попита още преди да изрече думите.
— И това ли е като другите? Знам, че сте я прегледали.
Поколеба се, опитвайки се да се овладее, следващите й думи прозвучаха като затишие пред яростна буря:
— Какво й е сторил?
Отговорът, който й дадох, можеше да мине в графата „нищо не мога да ви кажа, докато не я прегледам на по-добра светлина“.
— По дяволите, тя ми е сестра! — извика. — Искам да знам какво й е сторил този изверг. Господи! Мъчила ли се е? Моля ви, кажете ми, че не се е мъчила…
Ние я оставихме да плаче с дълбоките ридания на неприкрито страдание. Мъката й я отнесе далеч извън пределите на човешкото страдание. Ние просто седяхме. Марино я наблюдаваше с нетрепващи, непроницаеми очи.
Ето в такива моменти се ненавиждах. Студеният, клиничен завършен професионалист, който не се трогва от чуждата болка. Какво можех да кажа? Разбира се, че се е мъчила! Когато го е видяла в стаята си, когато е започнала да разбира какво ще й се случи, ужасът й, умножен многократно от това, което е прочела във вестниците за другите убити жени, смразяващите репортажи, писани от собствената й сестра. И след това болката, физическата й болка.