— О, Кейт, така се радвам за теб! — Сара се усмихваше развълнувана. Тя отстъпи на бащата и сина да минат с багажа.
— Много ми беше приятно, че се виждахме тези две седмици, Кейт — добави Маргарет и се приближи, за да прегърне приятелката си за сбогом. — Толкова е хубаво, че можем да ви идваме на гости поне веднъж в годината, когато Джаред довежда сина си в Щатите при дядо му и баба му.
— Бъдете спокойни, ще имате възможност да я виждате и по-често — каза Джаред, вече от входа. — Но сега ще си я водя вкъщи на Аметист. Все някой трябва да управлява курорта — нищо чудно да е тръгнал към морето, докато ме нямаше две седмици.
— Няма такава опасност — Кейт преметна чантата си през рамо и последва Джаред и Дейвид. — Довиждане и на двете ви. Гостуването ни беше чудесно. С нетърпение очаквам да ви видя на Аметист. Сара, желая ти късмет в иманярството. Маргарет, бъди разумна. И много ви благодаря.
Сара изпрати малкото семейство до асансьора. След това влезе, внимателно затвори вратата и се приближи до Маргарет, която стоеше до прозореца.
— Е, виждаш ли колко си била права, когато каза, че остров Аметист е мястото, където трябва да изпратим Кейт — отбеляза Маргарет. — Станала е просто лъчезарна!
— Щастлива е и спокойна — Сара гледаше как долу Кейт, Джаред и Дейвид влизат в чакащото такси.
— Браво на нея. А сега да си поговорим за нашите планове за най-близкото бъдеще…
— Какви планове?
Маргарет се намръщи и се обърна.
— Наистина ли имаш намерение да го издирваш?
— Гидеон Трейс ли? Непременно. В края на седмицата тръгвам да го търся по крайбрежието.
— Имаш ли адреса?
— Само номера на пощенската кутия, написан в писмата му. Градовете по крайбрежието са малки. Този, в който живее, едва ли е по-голям от една точка на картата, а в такива градове обикновено всички се познават. Сигурно ще се намери някой да ми каже къде живее издателят на списание „Иманярство“.
— Не си му съобщила, че ще отидеш при него, така ли?
— Не, смятам да го изненадам.
Маргарет я погледна със съжаление.
— Както винаги, блажено се осланяш на прословутата си интуиция, нали?
— Само веднъж ме е подвеждала. И вината си беше моя. Не обръщах внимание на предупрежденията й — Сара се запъти към кухнята. — Какво ще кажеш за чаша вино преди вечеря?
— Добра идея. Надявам се поне, че Трейс не те е убеждавал да вложиш няколко хиляди долара в някаква си смахната експедиция за откриване на самолет е товар от злато на борда, изчезнал по време на Втората световна война, който вероятно се е разбил на някой от Тихоокеанските острови.
Сара се засмя.
— Намекваш за това, което направи Слотър? — Джим Слотър, собственик на предприятие, наречено „Слотър Ентърпрайзиз“, бе един от професионалните търсачи на съкровища, с който тя се свърза преди пет месеца. Беше прочела неговата обява заедно с няколко други на задната корица на съмнително списание за мъже.
Той й беше написал няколко писма на впечатляващо оформени бланки и й се обажда по телефона, като се опитваше да я заинтригува със своя план за откриване на самолет, пълен със злато. Сара учтиво го отклоняваше.
— Той се оказа един хитрец, нали?
— Бих казала да. Но точно там е въпросът, Сара. Хората, които се занимават с търсене на съкровища и иманярство, или всички са на границата на мошеничеството, или са направо луди. Очакват от теб да пилееш хилядарки по техните проекти за намиране на златни мини и не знам какво си. След това ти вземат парите и изчезват.
— Но не и Гидеон Трейс. Той е различен — Сара успя да намери в бюфета две чисти чаши за вино. Помисли си, че трябва да пусне машината за миене на чинии. Чистите й съдове почти свършваха — опитвал да ме убеждава да не влагам нито цент в разни смахнати проекти. Всъщност дори се опита да ме разубеди и препоръча, да не си губя времето в издирване на Цветята.
— Не зная, Сара. Просто цялата тази идея не ми харесва. Но ти ще си решиш — Маргарет вървеше след нея. Спря се и погледна вечерния вестник, който беше на плота всред странна разнородна колекция от жълта хартия, любовни романи и химикалки.
Сара се почувства неловко. Отваряйки хладилника, погледна към Маргарет, точно когато тя вече преглеждаше вестника, за да намери колоната за бизнес.
— Маргарет, недей, не мисля, че е необходимо да я четеш.
Но бе късно. Приятелката й вече се взираше в снимката на мъж със сурово лице и делови костюм.
— Не се притеснявай, Сара — каза тя меко. — Той винаги е бил център на внимание в света на бизнеса. И на сензациите във вестниците. Не можеш да ме накараш да спра да ги чета, за да не би да се натъкна на някоя статия за него. — Тя сгъна вестника и погледна приятелката си с ледена усмивка. — А освен това всичко вече е свършило.