— Но това е, което той казва, че е видял — протестира Винс.
Чародеят въздъхна:
— Той каза, че е видял змия или гущер с криле и два крака. Това трябваше да бъде първата подсказка — той се обърна към Пърл, която бе приключила с прасетата и бе дотичала при тълпата. — Кажи ми, Пърл, колко крака има един дракон?
— Четири — каза детето, без да се замисля.
— Именно. Това не е дракон.
— А какво тогава? — запита Ръсел.
— Гиларабрин.
— Ги… какво?
— Ги-ла-ра-брин — Есрахаддон бавно и отчетливо произнесе сричките. — Гиларабрин, магическо създание.
— Какво означава това? Прави ли магии като вещица?
— Не, означава, че е неестествено. Не е било родено, а създадено. Призовано, ако предпочитате.
— Това е лудост — каза Ръсел. — Колко наивни смяташ, че сме? Това грибнещо си там уби десетки хора. Не е някаква илюзия.
— Не, почакайте — намеси се дякон Томас, ръкомахайки сред морето от хора. Те направиха място на свещеника, който все още бе вдигнал ръка със замислен поглед. — Имало е звяр на име Гиларабрин. Научих за него в семинарията. По време на Великите елфически войни те били използвани от Ериванската империя, отвратителни бойни зверове, които опустошавали земята и убивали стотици. Цели градове и армии са ставали тяхна жертва. Никакво оръжие не можело да ги нарани.
— Добре познаваш историята си, дяконе — каза Есрахаддон. — Гиларабрините били унищожителни оръжия. Интелигентни, могъщи, тихи убийци от небесата.
— Как би могло подобно нещо да оцелее след толкова дълго? — попита Ръсел.
— Те не са естествени. Не могат да умират, защото изобщо не са живи — не и по разбирания от нас начин.
— Изглежда ще ни трябват повече дърва — промърмори Ейдриън.
Докато слънцето залязваше, фермерите снабдяваха замъка с провизии за през нощта. Жените и децата се събраха под защитата на дебелите греди на къщата, а мъжете използваха последните остатъци от дневна светлина, за да струпат кладите. Ейдриън бе организирал групи за сеч, завличане и натрупване на купите, така че с падането на нощта имаха приготвени шест клади около стената и една в центъра на двора. Заляха ги с масло и животинска мас, за да се запалят по-бързо. Нощта щеше да бъде дълга и не искаха огньовете да угасват, нито запалването им да се проточи.
— Ейдриън! — викаше Тракия, докато тичаше като обезумяла из двора.
— Тракия — каза работещият до последната минута по дворния огън Ейдриън, — стъмва се. Какво правиш извън къщата?
— Баща ми го няма — проплака тя. — Претърсих целия замък. Никой не го е виждал да влиза. Трябва да си е останал у дома. И ако той е единственият изолиран тази нощ…
— Ройс! — извика Ейдриън, но не бе необходимо, тъй като Ройс вече извеждаше оседланите им коне.
— Тя попадна първо на мен — обясни крадецът, докато му подаваше юздите на Мили.
— Проклетият стар глупак — каза Ейдриън, докато навличаше ризата си, вземаше оръжията и се качваше на седлото. — Казах му за замъка.
— Аз също — лицето на момичето представляваше застинала маска на страх.
— Не се притеснявай, Тракия. Ще го доведем жив и здрав.
Пришпориха животните и излязоха през портата в галоп.
Терън седеше сред руините на дома си на дървен стол. Малък огън гореше в плитък изкоп точно на прага. Небето най-сетне се бе почернило и той можеше да види звезди. Вслушваше се в нощната музика на жаби и щурци. В далечината се обади бухал. Огънят пращеше и пропукваше. Като фон на всичко това се долавяше приглушеното бучене на водопадите. Комарите нападнаха беззащитната къща. Връхлитаха на рояци, кацаха и хапеха. Старецът не им обръщаше внимание. Седеше и се взираше в спомените, както бе правел всяка нощ.
Очите му се спряха на люлката. Терън си спомняше как я построи за първия си син. Той и Ади бяха решили да кръстят първородния си син Хикъри — хубаво, силно, издръжливо дърво. Бе обхождал гората в търсенето на идеалното дърво и един ден го намери на хълм, обляно в слънчева светлина, като че посочено от боговете. Всяка вечер Терън внимателно бе работил върху люлката, така че да издържи дълго време. И петте му деца бяха спали в нея. Хикъри умря преди да навърши годинка от неназована болест. Всичките му синове бяха умрели рано — с изключение на Тад, който се бе превърнал в хубав силен мъж. Бе се оженил за красиво момиче на име Емма и когато им бе родила внук, го кръстиха Хикъри. Терън си бе мислел, че светът най-накрая му се отплаща за преживените страдания — че незаслужената смърт на първородния му син е овъзмездена чрез живота на първия му внук. Но сега всичко бе изгубено. Оставаше само опръсканото с кръв легълце на пет мъртви деца.