Първата официална визита на Ариста като посланик бе приключила. Колкото и зле да бе минало, свърши. Саули го нямаше, така че можеше да изостави мислите за държави и църкви, вина и обвинения. Притискалото я с дни напрежение се разнесе и най-сетне тя бе в състояние да почувства нарастващото оживление, което се носеше около нея.
Хора отвсякъде се стичаха в нарастващата линия. Някои носеха само малък ленен вързоп под мишница, а други пътуваха в компанията на няколко товарни коне.
Имаше и такива, които си водеха по няколко каруци, натоварени с палатки, храна и дрехи. Един изящно облечен търговец си бе донесъл кадифени тапицирани столове и легло с балдахин. Мебелировката си почиваше на върха на една товарна кола.
Силен тропот разтресе покрива на каляската, стряскайки и двете. Джинджифиловите човечета се разхвърчаха.
— Олеле! — ахна Бърнис. Миг по-късно главата на Моувин Пикъринг се появи на прозореца, който надничаше вътре от гърба на коня си, така че черната му коса обрамчваше лицето му.
— Как мина? — дяволито се хилеше той. — Да се готвя ли за война?
Ариста се смръщи.
— Толкова добре, а? — продължи Моувин, без да подозира за създаваната от него суматоха. — Ще говорим по-късно. Трябва да открия Фанън, преди да е започнал да се дуелира с някого. Привет, Хилфред. Това ще е върхът. Кога за последно лагерувахме заедно? До после.
Бърнис си вееше с две ръце, взирайки се в тавана със зяпнала уста. Виждайки нея и армията джинджифилови човечета пръснати по пейките, завесите, пода и скута на дойката, Ариста не можа да сдържи усмивката си.
— Права беше, Бърнис. Бисквитките наистина ме развеселиха.
— Видя ли го? — Фанън посочи към мъжа в кафяв велурен жакет. — Това е сър Ендън, вероятно вторият най-велик жив рицар след сър Бректън.
След още един ден пътуване, което я остави недоспала, Ариста бе в лагера на Пикърингови, криейки се от Бърнис. Момчетата споделяха елегантна едновърха шатра на зелени и златни ивици, която бяха разпънали в източния край на главния лагер. Тримата седяха под украсения с фестони навес, опънат между два пръта от дърво. На левия се вееше златният сокол върху червен фон — символ на рода Есендън, а на десния — зеленият банер на Пикърингови. Сравнен с лагерите на повечето благородници, техният изглеждаше скромен. Някои приличаха на малки замъци и издигането им отне часове на групите слуги. Пикърингови не се бяха обременили с излишен товар: два жребеца и два товарни коня носеха целия им багаж. Нямаха маси или столове и Ариста се отпусна на парче брезент. Ако Бърнис можеше да я види, щеше да получи инфаркт.
Ариста нямаше нищо против. Струваше й се чудесно да лежи и да се протяга под небето. Напомняше й за лятото, когато бяха деца. Вечерта възрастните танцуваха, а децата лежаха по гръб на южния хълм в Дрондил Филдс, броейки падащите звезди и светулките. Тогава бяха присъствали всички: Моувин, Фанън, Олрик и дори Ленар — преди последната да се превърне в дама. Спомни си хладния нощен ветрец, тревата върху босите крака, обширните звезди на небосклона и далечния звук на оркестъра, който свиреше „Калид Портмор“, галилинската народна песен.
— А виждаш ли едрия мъж в зелената туника ей там? Това е сър Грейвин, той е търсач. Работи предимно за църквата. Знаеш, дири артефакти, убива чудовища, такива работи. Той е един от най-известните приключенци. Родом е от Вернес, това е чак близо до Делгос.
— Знам къде е Вернес, Фанън — отвърна Ариста.
— Точно така, сега ти се налага да знаеш всички тези неща, нали? — каза Моувин. — Ваше Високотържествено Посланичество — по-възрастният Пикъринг направи тържествен седнал поклон.
— Сега ти е смешно, но само почакай — каза му тя. — И ти ще си получиш своето. Един ден ще бъдеш маркиз. Тогава няма да има само игри и забави. Ще имаш отговорности, господинчо.
— Няма — каза Фанън тъжно.
Ако не бе три години по-млад, Фанън би могъл да бъде близнак на Моувин. И двамата имаха отличителните белези на Пикъринг: остри ъгловати лица, гъста черна коса, блестящи бели зъби и широки рамене, които се стесняваха в тесни, атлетични кръстове. Фанън бе малко по-жилав и по-нисък, и за разлика от Моувин, чиято коса бе винаги хаотична, беше прилежно сресан.
— Точно затова трябва да спечелиш — каза Моувин на брат си. — Което ти, естествено, ще сториш, защото си Пикъринг, а Пикърингови никога не се проваляме. Я погледни онзи там. Та той няма никакъв шанс.