Ариста не си направи труда да стане. Моувин бе правил това цяла нощ — сочеше разни хора и обясняваше как по походката или начина им на носене на меч личало, че Фанън може да ги надвие. Тя не се съмняваше, че той е прав, просто се бе поуморила да го чува.
— Каква е наградата за това съревнование? — запита тя.
— Още не са я обявили — промърмори Фанън.
— Най-вероятно злато — отвърна Моувин, — може би във формата на някакъв трофей, но не това прави победата ценна. Престижът е. Веднъж Фанън да спечели, ще се е сдобил с име. Е, той вече има името на Пикъринг, но няма титли. След турнира ще му се отворят възможности. Разбира се, може и да е земя. Тогава ще е уреден.
— Надявам се; със сигурност не искам да свърши в манастир.
— Още ли пишеш поезия, Фанън? — запита Ариста.
— В последно време не съм.
— Биваше я… поне това, което си спомням. Ти пишеше непрекъснато. Какво се случи?
— Той научи поезията на меча. Тя ще му служи далеч по-добре от тази на перото — отвърна вместо брат си Моувин.
— Кой е този? — запита Фанън, сочейки на запад.
— Това е Рентинуал — каза Моувин. — Самообявилият се за гений. Чуйте това. Домъкнал е със себе си онова нещо, огромното приспособление.
— Защо?
— Казва, че е за надпреварата.
— Какво е?
Моувин сви рамене:
— Не знам, обаче е голямо. Крие го под покривало и скимти като момиченце при всяко подскачане на каруцата.
— Я кажи, това не е ли принц Рудолф?
— Къде? — Ариста се изправи на лакът.
Моувин се изкикоти:
— Шегувам се. Олрик ни каза за… твоята заблуда.
— Срещал ли си Рудолф? — попита тя.
— Всъщност съм — отвърна Моувин. — Магаретата се чудят защо ги сравняват с него.
Отне им секунда, сетне Фанън и Ариста избухнаха в смях, към който се присъедини и Моувин.
— Той е кралски боклук, това е сигурно и аз бих бил доста разстроен, ако трябваше да прекарам остатъка от живота си да целувам това магаре. Честно, Ариста, изненадам съм, че не превърна Олрик в жаба или нещо от сорта.
Тя спря да се смее:
— Какво?
— Да го омагьосаш. Седмица като жаба би… какво има?
— Нищо — отвърна тя, отпускайки се обратно на земята и преобръщайки се по корем.
— Хей, съжалявам, не исках да…
— Всичко е наред — излъга тя.
— Беше просто шега.
— Предната ти ми хареса повече.
— Ариста, зная, че не си вещица.
Настъпи дълга неловка тишина.
— Съжалявам — каза Моувин.
— Доста време ти отне — каза тя.
— Би могло да бъде по-лошо — обади се Фанън. — Олрик би могъл да те принуди да се омъжиш за Моувин.
— Това е наистина извратено — каза Ариста, докато се претъркулваше и сядаше. Моувин я изгледа наранено и изненадано. Тя поклати глава: — Имах предвид, че би било като да се омъжа за брат. Винаги съм гледала на вас като на семейство.
— Не казвай това на Денек — отвърна Моувин. — Той е влюбен в теб от години.
— Наистина?
— И не му казвай, че съм ти казал. Най-добре забрави изобщо.
— Ами тези двамата? — рязко попита Фанън, посочвайки към масивна червено-черна палатка, от която точно излизаха двама мъже. Единият от тях бе огромен ахенобарбус. Носеше алена туника без ръкави със зелен драпиран шарф и метален шлем с няколко вдлъбнатини. Другият бе слаб и висок, с дълга черна коса и къса брадичка. Носеше червено расо и черно наметало със символа на счупена корона на гърдите си.
— Не мисля, че би искал да се забъркваш с когото и да било от двамата — каза най-накрая Моувин. — Това е лорд Ръфъс от Трент, военачалник на Лингард, водач на клан и ветеран от десетки битки срещу дивите хора на Естрендор, да не споменаваме, че е героят от битката при Вайлън Хилс.
— Това е Ръфъс? — промърмори Фанън.
— Чувал съм, че има темперамента на зла жена и ръката на мечка.
— А другият кой е; онзи, със счупената корона?
— Това, мили ми братко, е страж и се моли на никой от двама ни да не се налага да виждаме някой от техния тип по-отблизо.
Докато Ариста наблюдаваше двамата мъже, тя видя силует да се откроява на светлината на далечен лагерен огън — много нисък, с дълга брада и издути ръкави.
— Впрочем, утре искам да тръгнем рано, Фанън — каза брат му. — Искам да сме по-напред. Омръзна ми да дишам прах.