— Някой знае ли къде точно отиваме? — запита Фанън. — Изглежда сякаш пътуваме до края на света.
Ариста кимна:
— Чух Саули да говори за това с архиепископа. Струва ми си, че е малко село наречено Далгрен — потърси с поглед фигурката, но тя бе изчезнала.
Глава 7
За елфите и хората
Тракия лежеше на маркграфското легло в имението с внимателно омотана в парчета плат глава. Косата й бе хаотична, изпод превръзките се процеждаше кръв. Морави и жълти белези притискаха очите и носа й. Горната й устна бе увеличила двойно размера си, обточена с линия тъмна кръв. Тя кашляше и мърмореше, но не говореше и не отваряше очи.
И Терън не се отделяше от нея.
Есрахаддон нареди на Лина да направи отвара с листа от вратига в голяма тенджера с ябълков оцет. Тя направи както й бе заръчано. Вече всички го правеха. След последната нощ, жителите на Далгрен се отнасяха към сакатия с новооткрито уважение и гледаха към него с възхищение, примесено с малко страх. Тад Ботуик и Роуз Макдърн го бяха видели да призовава огъня, прогонил звяра. Никой не произнесе думата вещица или магьосник. Не се налагаше. Скоро парата от тенджерата изпълни стаята със силен цветен аромат.
— Съжалявам — прошепна на дъщеря си Терън.
Кашлянето и бълнуването бяха спрели и тя лежеше неподвижно като мъртва. Той държеше отпуснатата й ръка до бузата си, неубеден дали тя може да го чува. Бе мълвял това с часове, надявайки се да я събуди.
— Не съм искал да кажа това. Бях толкова ядосан. Съжалявам. Не си отивай. Моля те, върни се при мен.
В главата му все още отекваше вика й, прекъснат рязко от приглушен трясък. Ако бе ударила ствол или по-дебел клон, предположи Терън, тя би умряла на място. Но и сега съществуваше опасност.
Никой освен Лина и Есрахаддон не се осмеляваше да влезе в стаята, изпълнена с мъката на Терън. Всички очакваха най-лошото. Кръвта бе покрила лицето й и ризата на баща й по времето, когато пристигнаха в имението. Побледняла, със странен оттенък на синьо устни, Тракия не бе помръднала или отворила очи. Есрахаддон й бе прошепнал нещо и нареди да отведат момичето в къщата и да я държат топла. Това бе сред нещата, които се правеха за умиращите — грижеха се да им е колкото се може по-удобно. Дякон Томас се бе помолил за нея и остана наблизо, за да благослови напускащата й душа.
През последната година селото на Далгрен бе видяло много смърт, сред причинителите на която не бе единствено чудовището. Не липсваха обичайните инциденти и болести, а зиме наблизо се навъртаха вълци. Сетне имаше и необясними изчезвания. Често приписвани на звяра, бе също толкова вероятно да са резултат от заблуждаване в гората или падане в Нидвалден. За не повече от година, половината от населението на селото бе изчезнало или бе погубено от чудовището. Всеки имаше мъртъв познат; почти всяко семейство имаше загубен член. Хората от Далгрен бяха свикнали със смъртта. Той бе нощен посетител, гост на всяка закуска. Познаваха лицето му, звука на гласа му, походката, странностите. Той винаги бе там. И ако не беше създаваната от него бъркотия, можеха дори изцяло да игнорират присъствието му. Никой не очакваше Тракия да оцелее.
Слънцето изгря, заливайки с приглушена светлина стаята, в която Терън плачеше за дъщеря си. Последният останал жив от семейството му го напускаше. Едва сега той осъзна колко бе значела тя за него. Неканени мисли заливаха ума му. Отново и отново, тя бе винаги тази, която излизаше да го търси. Той си припомни нощта на закъснението си, когато звярът бе нападнал фермата. Единствено тя бе излязла в мрака, за да търси баща си. Тя беше тази, която бе пребродила половин Аврин — младо момиче, почти дете — и похарчила пестеното цял живот, за да му доведе помощ. Сетне, миналата нощ, когато твърдоглавието му го бе накарало да остане във фермата, тя бе дошла при него, тичайки сама през тъмната гора, без да я е грижа за дебнещите я опасности. В ума й бе имало само една мисъл — да го спаси. Бе успяла. Не само съумя да го спаси от звяра, но и го бе издърпала обратно в света на живите. Беше разкъсала превръзката на очите му и облекчила сърцето му от товара на вината, но за това щеше да плати с живота си.
Сълзи се стичаха по страните му. Събираха се на горната му устна. Той целуна ръката на дъщеря си, оставяйки влажно петно, като извинение и жертвоприношение.
Как съм могъл да бъда толкова сляп?
Равномерните, постоянни вдишвания на дъщеря му се забавяха с всеки дъх, всеки по-къс и по-късен от предишния. Той се вслушваше в отслабването им като в звука на отдалечаващи се стъпки, отекващи все по-слабо и по-тихо.