Обърна се да види магьосника, който се приближаваше по брега. Вероятно искаше да го държи под око, но и по-скоро да бъде наблизо в случай, че входът бъде намерен.
— Добро утро — каза чародеят. — Някакви просветления днес?
— Само едно. Няма начин кулата да бъде достигната.
Есрахаддон изглеждаше разочарован.
— Изчерпах всички възможности, за които се сетих. Освен това Терън и Тракия се канят да напуснат Далгрен. Вече нямам причина да си блъскам главата.
— Разбирам — взря се в него Есрахаддон. — Ами благополучието на селото?
— Не бих го нарекъл мой проблем. Това село дори не би трябвало да бъде тук, забрави ли? То нарушава споразумението. Най-добре би било всички тези хора да се махнат.
— Ако позволим да бъде унищожено, това може да бъде изтълкувано като проява на слабост и покана за елфическа инвазия.
— А ако позволим то да остане, нарушаваме споразумението, което води до същия резултат. За мое щастие, аз не нося корона. Не съм императорът или крал, така че не е нещо, с което трябва да се занимавам.
— Просто ще си тръгнеш?
— Има ли причина, която да ме накара да остана?
Магьосникът вдигна вежда и дълго гледа крадеца.
— Какво искаш? — запита най-сетне.
— Сега ще ми предложиш злато ли?
— И двамата знаем, че нямам пари, но ти все пак искаш нещо от мен. Какво е то?
— Истината. Какво целиш? Какво се е случило тук преди деветстотин години?
Чародеят изучаваше Ройс в продължение на няколко мига и сведе поглед. След няколко минути кимна. Отиде до буков ствол, повален насред гранита и седна. Зарея поглед към водата и пръските, като че търсеше нещо в мъглата, нещо, което не бе там.
— Аз бях най-младият член на цензарите. Ние бяхме магьоснически съвет, работещ директно под ръководството на императора. Най-великите магове, които светът бе виждал. Съществуваха още и тешлорите, най-добрите имперски рицари. Традицията повеляваше ментор от всеки съвет да служи като учител и защитник на наследника на императора. Тъй като аз бях най-младият, на мен се падна да бъда цензарски наставник на Неврик, докато Джериш Грелад от тешлорите бе избран за телохранител. Джериш и аз не се спогаждахме особено. Както повечето от рицарите на Тешлор, той не се доверяваше на магьосниците, а аз от своя страна презирах примитивните му насилствени методи.
Но Неврик ни обединяваше. Подобно на баща си, император Нареион, той беше необикновен човек и бе чест да го обучаваш. Джериш и аз прекарвахме почти цялото си време с Неврик. Аз му преподавах системата от науки, литература и Изкуството, а Джериш го обучаваше в уменията на борбата и пълководството. Макар да смятах, че физическата борба е под достойнството на императора и сина му, бе ясно, че Джериш е отдаден на Неврик колкото мен. Това ни обединяваше и караше да забравяме разногласията. Когато императорът реши да наруши традицията и да пътува до Авемпарта със сина си, ние ги придружихме.
— Да наруши традицията?
— От векове император не бе говорил директно с елфите.
— След войната не е имало наложен данък или нещо подобно?
— Не, всякакъв контакт бе прекъснат при Нидвалден, така че беше много вълнуващо. Никой не знаеше какво да очаква. Лично аз знаех много малко за Авемпарта, освен историята как тя е била свидетел на последната битка от Великите елфически войни. Императорът се срещна с неколцина висши чиновници от Ериванската империя в кулата, докато Джериш и аз се опитахме с неособен успех да продължим обучението на Неврик. Видът на водопада и необичайната архитектура бяха прекалено силен конкурент за вниманието на дванадесетгодишно момче.
Беше привечер, почти се беше стъмнило. Неврик ни бе посочвал разни неща цял ден, радвайки се, че нито Джериш, нито аз можехме да познаем нещо от елфическите обекти, които той изнамираше. Например, имаше няколко прострени дрехи от лъскава материя, чиито имена не знаехме. За пръв път от векове хората се срещаха отново с елфите и това ни поставяше в неизгодно положение. Неврик се радваше да обърква учителите си, така че когато запита за нещото, което летяло към кулата, аз си помислих, че е видял птица или прилеп, но той каза, че било прекалено голямо и приличало на змия. Спомена, че влетяло в един от високите прозорци на цитаделата. Неврик беше толкова настоятелен за него, че всички влязохме обратно вътре. Бяхме започнали да се изкачваме по главното стълбище, когато чухме писъците.