— Но аз… — започна мъжът.
От другата посока се зададе двойка имперски стражници.
— Милейди? — поздравиха я те. Хилфред мълчаливо посочи с меча си към врата на досадника.
— Арестувайте тази отрепка — заповяда Ариста. — Домогваше се до момичето.
— Не, не, моля ви — протестира девойката. — Вината беше моя. Аз…
— Вината не е твоя — Ариста я изгледа със съжаление. — И няма от какво да се страхуваш. Ще се погрижа той никога вече да не те притеснява — теб или когото и да било.
— Велики Марибор, защити ме — помоли се мъжът.
— О, не, вие не разбирате — каза момичето. — Той не ме нараняваше. Опитваше се да ми помогне.
— И как?
— Преживях инцидент — посочи белезите на лицето си. — Дякон Томас се грижеше за мен, но днес вече се чувствах по-добре и исках да стана и да се разходя, но той прецени, че би било по-добре, ако остана на легло още един ден. Наистина само се опитваше да ми помогне. Моля ви, не го наранявайте. Той бе толкова мил.
— Познавате ли този човек? — запита стражите Ариста.
— Бе му разрешен достъп от архиепископа като дякон на това село, милейди; и наистина се е грижел за това момиче на име Тракия.
Томас, чиито очи бяха широко разтворени от страх, а мечът на Хилфред все още в опасна близост до гърлото му, кимна и неумело се постара да изобрази приятелска усмивка.
— Моя грешка — каза Ариста, свивайки устни. Погледна към стражите: — Върнете се към задълженията си.
— Принцесо — двамата се поклониха рязко, обърнаха се кръгом и изчезнаха в посоката, от която бяха дошли.
Хилфред бавно прибра меча в ножницата.
Тя отново погледна към двамата.
— Извинявам се, просто… няма значение — тя се извърна, засрамена.
— О, не, Ваше Височество — каза Тракия, опитвайки се да направи реверанс. — Благодаря ви много за помощта, дори и да не се нуждаех от нея. Хубаво е да знам, че някой толкова издигнат като вас би си правил труда да се притече на помощ на бедна фермерска дъщеря — Тракия се взираше в нея със страхопочитание: — Никога преди не бях срещала принцеса. Дори и не бях съзирала.
— В такъв случай се надявам да не съм прекалено голямо разочарование.
Тракия понечи да отговори, но Ариста я изпревари:
— Какво ти се е случило? — посочи с жест лицето й.
Тракия прокара пръсти по челото си:
— Толкова ли е зле?
— Беше гиларабринът, Ваше Височество — обясни Томас. — Тракия и баща й Терън са единствените досега, съумели да оцелеят от негова атака. Сега, мило момиче, моля те, върни се в леглото.
— Но аз наистина се чувствам много по-добре.
— Тя ще се поразходи с мен, дяконе — осведоми го Ариста с по-мек тон. — Ако се почувства зле, ще я заведа обратно в леглото.
Томас кимна и се поклони.
Ариста хвана Тракия под ръка и я поведе по коридора. Хилфред вървеше на няколко крачки зад тях. Нямаше много място за разходки, само около тридесетина ярда: имението не беше истински замък. Къщата бе построена от големи грубо изрязани стволове — някои все още необелени — и Ариста предположи, че трябва да съдържа само около осем спални. В добавка имаше приемна, кабинет и голяма зала с висок таван и глави на мечки и елени по стените. Напомняше й за умалена и по-груба версия на тронната зала на крал Росуорт. Подът беше изработен от широки борови дъски, а за външни стени служеха дебели трупи. Около тях бяха наковани железни фенери, приютили свещи, чиято трептяща светлина хвърляше причудливи полукръгове; макар да бе средата на деня, къщата бе тъмна като пещера.
— Толкова сте добра — каза й момичето. — Останалите се отнасят с мен като… като че нямам място тук.
— Е, аз се радвам на присъствието ти — отвърна Ариста. — С изключение на моята дойка Бърнис, ти си единствената друга жена тук.
— Просто всички останали бяха изпратени по домовете си и се чувствам не на място, като че върша нещо грешно. Дякон Томас казва, че няма нищо такова. Казва, че съм наранена и ми трябва време, за да се възстановя и че той щял да се погрижи никой да не ме безпокои. Беше много мил. Струва ми се, че и той като всички останали се чувства безпомощен. Може би вижда грижата за мен като битка, която може да спечели.
— Сбъркала съм в преценката си за дякона — каза й Ариста, — както и за теб. Всички фермерски дъщери в Далгрен ли са толкова мъдри?