Легендата за Кайл говори, че преди векове странник посетил бедно селце на име Тур. Никой не знае къде се намира то, разбира се; и през вековете разположението му е било неколкократно променяно в отговор на различни твърдения, но най-разпространената легенда гласи, че се намира в Делгос, заради честите нападения от страна на Дакка и близостта в наименованията с пристанищния град Тур Дел Фур. Странникът наричал себе си Кайл и виждайки мъчителната съдба на отчаяните селяни, ги научил на изкуството да изковават оръжия, с които да се защитават. Творенията им били най-добрите в света, способни да разсичат желязо с лекота. Щитовете и броните им били леки и все пак по-здрави и от камък. Когато Кайл ги научил на това изкуство, селяните започнали да се защитават успешно. След като отблъснали набезите на хората от Дакка, легендата гласи, че се разнесъл гръм и от ясното небе едно перо паднало в ръцете на Кайл. Той се разплакал на подаръка и се сбогувал със селяните, които никога повече не го видели. През властването на различни императори, винаги се носели по една-две истории за Кайл, който вършел добри дела и получавал перото си. Легендата се откроявала, защото бедното село Тур сега било прочуто с оръжейното си майсторство.
— Никога не съм чувал за град с подобно име.
— В което не си единствен — каза Есрахаддон. — Така че експертите по митове поразширили историята си, както често се случва с тези нелепи приказки, когато се сблъскат с реалността. Предполага се, че селото било залято с поръчки. Обитателите му не искали да правят оръжие за всеки, така че изработвали малко количество; и то само за онези, които имали нужда от него в името на добро и справедливо дело. Но могъщи рицари решили да присвоят тайната на божественото изкуство и се приготвили да завземат селото. Ала в определения за битката ден, армиите им не намерили нищо: всички сгради и обитатели били изчезнали безследно. На земята имало само бяло перо, което не принадлежало на някоя от известните им птици.
— Удобно — каза Ейдриън.
— Именно — отвърна чародеят. — Една мистерия прикрита с друга, но никога истински доказателства. Това обаче не пречи на хората да вярват.
— За твое сведение — заговори Магнус, — Тур Дел Фур някога е бил джуджешки град и на моя език означава „селото на Тур“, а сред хората ми има легенди, че някога е било източник на великолепни занаятчии, познаващи из най-малки тънкости металообработката и изковаващи отлични мечове. Всяко джудже в Елан би дало брадата си в замяна на тайните на Тур или дори за шанса да изучава такова острие.
— И ти смяташ, че Алвърстоун е острие от Тур? — запита Ейдриън.
— Как го нарече? — запита Магнус, спирайки за кратко своите кръгли очички върху му.
— Алвърстоун. Така Ройс нарича кинжала си.
— Не го окуражавай — каза Ройс, който не откъсваше очи от кулата.
— Откъде си взел този Алвърстоун? — попита джуджето, снижавайки глас.
— Подарък от приятел — отвърна вместо партньора си Ейдриън. — Нали?
— Кой? И откъде го е взел приятелят? — настояваше джуджето.
— Не сте забравили, че мога да ви чуя, нали? — каза им Ройс, сетне, виждайки нещо, той посочи към Авемпарта. — Гледайте.
Всички се вгледаха в потъмняващите очертания на кулата. Сега слънцето бе залязло и нощта се спускаше отгоре им. Като огледала, реката и цитаделата улавяха звездната светлина и блясъка на луната. Мъглата от водопадите приличаше на бяла пара, виеща се около основите. Близо до върха, тъмна форма разпери криле и отлетя по реката. Закръжа над водопадите, улавяйки въздушни течения и вдигайки се все по-високо, с плясък на масивните криле звярът полетя над дърветата към Далгрен.
— Това е леговището му? — запита боецът невярващо. — Живее в кулата?
— Удобно, нали — отбеляза Ройс. — Звярът обитава същото място, където е и гибелоносното за него оръжие.
— Удобно за кого?
— Това ни остава да разберем — каза Есрахаддон.
Ройс се обърна към джуджето:
— Добре, малки ми зидарю, ще се отправяме ли към тунела? Някъде в реката е, нали? Някъде под водата?
Магнус го погледна изненадано.
— Само налучквам, но съдейки по изражението на лицето ти, очевидно съм прав. Това е единственото място, където не съм търсил. Сега, в замяна на живота си, ти ще ни покажеш къде точно.
Ариста стоеше в компанията на Пикърингови на южната крепостна стена, наблюдавайки залеза отвъд портата. Стената предоставяше гледка както към двора, така и към ширналите се отдолу хълмове, като същевременно ги предпазваше от суматохата долу. Рицари оживено шареха, подготвяйки брони; стрелци опъваха тетиви, украсени в пищни покривала коне неспокойно пристъпваха, а свещеници молеха Новрон за мъдрост. Съревнованието бе на път да започне. Селото отвъд стената си оставаше потънало в тишина. Не се виждаше никаква светлина, нищо не помръдваше.