Нов спор се разрази близо до портата, където висеше списъкът с претендентите. Ариста видя няколко мъже да се дуелират сред облаци прах.
— Кои са този път? — поинтересува се Моувин. По-възрастният Пикъринг се облягаше на дървената стена. Носеше семпла широка туника и меки обуща. Това бе Моувин, когото си спомняше — безгрижното момче, предизвикващо я на дуели с пръчки, когато тя се извисяваше на един фут над него и можеше да го помете, в дните когато бе имала родители и най-голямото й предизвикателство бе да накара Ленар да ревнува.
— Не съм сигурен — отвърна Фанън, хвърляйки поглед надолу. — Струва ми се, че един от тях е сър Ерлик.
— Защо се бият? — попита Ариста.
— Всеки иска да е по-напред в списъка — обясни Моувин.
— Това е безсмислено. Няма значение кой ще тръгне първи.
— Има, ако човекът преди теб убие зверчето.
— Но само наследникът може да убие звяра.
— Наистина ли смяташ така? — запита Моувин, обръщайки се и като хвана заострените върхове, надникна надолу. — Никой друг не го прави.
— Кой е първи в списъка?
— Тобис Рентинуал.
— Кой е той? — запита принцесата.
— Това е лудакът с мистериозното оръжие, за когото ти споменахме.
— Ей го — посочи Фанън. — Онзи пуяк там, дето се е облегнал на пушилнята. Има писклив глас и усещане за превъзходство, които те карат да го удушиш.
Моувин кимна.
— Такъв е. Надникнах под платнището му. Имаше някакво огромно съоръжение от дърво, въжета и скрипци. Той първи намери списъка и отбеляза името си. Никой не възрази, когато мислеха, че съревнованието ще е турнир. Всички просто горяха от нетърпение да се изправят срещу него, но сега настръхват при мисълта за Тобис като император.
— Как така да се изправят?
— Смъкнаха го — каза Фанън.
— Смъкнаха?
— Идея на Луис Гай — обясни Моувин. — Стражът заяви, че недоволните от мястото си в списъка могат да се изкачат на по-предни позиции с бой, като предизвикат на дуел онези, за чиито места претендират и съответно ще вземат при победа или уговорка. Сър Ендън от Чадуик предизвика Тобис, който му отстъпи мястото си. Кой би го обвинявал? Само сър Грейвин прояви смелостта да предизвика Ендън, а неколцина други отправиха претенции към по-долните места. Повечето очакваха дуелите да бъдат по точки, но Луис Гай обяви, че битката ще се смята за приключена само когато противникът отстъпи, така че някои продължиха с часове. Имаше много ранени. Сър Грейвин отстъпи едва след като Ендън го промуши в рамото. Обяви, че се оттегля и че утре ще напусне. И не е единствен. Не един и двама напуснаха, бинтовани като мумии.
Ариста погледна Фанън:
— Не предизвикваш никого?
Моувин се изкикоти:
— Беше доста забавно. В момента, в който Гай оповести възможността, всички впериха очи в нас.
— Но не предизвика никого?
Фанън се намръщи и изгледа Моувин:
— Той не ми дава. А името ми е почти в дъното.
— Ейдриън Блекуотър ни каза да не се записваме — обясни Моувин.
— Е, и? — Фанън се вгледа в брат си.
— Ами единственият мъж, който би могъл да окупира без проблеми върха на списъка, дори не е вписал името си в него. Или той знае нещо, което нам не е известно, или си мисли, че знае. Това си струва чакането от една нощ. Пък и нали чу Ариста, няма значение кой ще бъде пръв.
— Знаеш ли кой още не е в списъка? — запита Фанън. — Лорд Ръфъс.
— Да, забелязах. Мислех си, че ще предизвика Ендън и тогава пътуването щеше да си струва даже само заради дуела им. Той дори не е на двора с останалите.
— Доста се навърта около архиепископа.
От издигнатата им позиция, Ариста огледа мястото под тях. Светлината бе изчезнала от двора, стените и дърветата хвърляха плътна сянка. Мъже започнаха да палят факли и да ги окачат по стените. В двора имаше стотици, а групици се разхождаха и извън крепостните стени, потънали в разговор; някои от тях и крещяха. Тя дочуваше смях и дори пеене — мелодията й бе непозната, но по ритъма заключи, че е непристойна кръчмарска песен. Непрекъснато се вдигаха тостове. В отслабващата светлина се открояваха едри, черни фигури, които удряха чашите си една в друга с такава сила, че хвърчеше пяна. Над всичко това, на дървена платформа в средата на двора, стоеше страж Луис Гай. Бе достатъчно високо, за да улавя последните слънчеви лъчи и последните издихания на вечерния ветрец. Светлината правеше червеното му расо да изглежда като огън и това в комбинация с вятъра му придаваше заплашително качество.