Ейдриън и Ройс си размениха погледи, но не казаха нищо.
Ройс взе фенера си.
— Идваш ли, дребен?
Джуджето изръмжа и изстисквайки брадата си с две ръце, каза:
— Осъзнаваш ли, приятелю, че джуджетата са по-стари и далеч по-…
— По-малко грачене, повече крачене — прекъсна го Ройс. — Ти водиш. И не съм ти приятел.
С потеглянето напред сякаш влязоха в друг свят. Стените бяха гладки и като излети, отвоювани от скалата под търпеливия воден напор. Гладката повърхност отразяваше и умножаваше светлината от фенера на Ройс, правейки извития интериор изненадващо светъл.
— Къде сме? — попита Ейдриън.
— Под брега, недалеч от мястото, където стояхме преди това — обясни му Магнус. — Тунелът тук се вие надолу.
— Невероятно — каза Ейдриън, оглеждайки се удивен от блестящите стени. — Сякаш сме във вътрешността на диамант.
Точно както джуджето бе предрекло, тунелът слизаше все по-надолу и по-надолу. Някъде по времето, когато главата на Ейдриън бе започнала да се върти от спираловидното пътуване и бе загубил ориентация, тунелът се изправи. Не след дълго можаха да чуят (и почувстват) гърменето на водопадите, предадено през вибриращите камъни. Тук през тавана и стените се процеждаше вода. Хилядолетието без поддръжка бе позволило образуването на кристални сталактити по тавана и нащърбени сталагмити по пода.
— Това е малко притеснително — отбеляза Ейдриън, докато започваха да нагазват в ставащата все по-дълбока вода.
— Ба! — промърмори Магнус, но не каза нищо повече.
Бавно си проправяха път през водата, отбягвайки заострени камъни. Разглеждайки стените, Ейдриън забеляза издълбани в тях фигури. Коридорът бе описан с геометрични форми и мотиви. Някои от по-деликатните линии бяха избелели, вероятно отстъпили пред ерозията на милиони капки. Не се виждаха думи, нито познати символи. Маркировката изглежда служеше само за декорация. Над тях, почти изгубени в нарасналия камък, имаше скоби за дръжки на знамена, а по стените забеляза поставки за лампи. Ейдриън си опита да си представи как е изглеждал тунелът по времето на Новрон, когато многоцветни банери и редици ярки лампи са го красели. Не след дълго започнаха да се изкачват и доловиха слабо сияние.
Тунелът свършваше пред отвеждащо нагоре стълбище. Стъпалата бяха извити и всяко бе толкова широко, че върху него можеше да се пристъпи два пъти, преди да се премине към следващото. На върха отново ги посрещна звездното небе и не след дълго стояха в основата на цитаделата. Духаше силен вятър: влажен, разнасящ мокра мъгла. Стояха на края на къс каменен мост, простиращ се над тясна пукнатина. Отвъд, извивките на кулата се протягаха към небето — толкова нависоко, че върхът се губеше от погледа.
От другата страна ги очакваха още стълби и те се движеха в бавна, но постоянна стъпка, вървейки в индианска нишка, макар стълбите да бяха достатъчно широки за двама, че дори и трима. Изкачиха пет реда стъпала, описвайки полукръг около основата на кулата. Когато започваха шестия кат, Ройс изчака всички да стигнат до подветрената страна на кулата и даде знак за почивка. Под тях реката продължаваше да лее вода с рев, но от тяхното високо място на завет, нощта изглеждаше спокойна. Нямаше звуци — щурци или бухали, само дълбокото бучене на реката и воят на вятъра.
— Това е нелепо — Ройс надвика водата. — Къде е проклетата врата? Не обичам да стоя на толкова открито.
— Почти стигнахме, не е много далеч — отвърна Есрахаддон.
— Колко време ни остава? — запита Ейдриън, гледайки към магьосника, който само сви рамене в отговор.
— Връща ли се в кулата след като убие, или се наслаждава на нощта? — поинтересува се Ройс. — Бих си помислил, че след деветстотин години затвор, с радост би летяло насам-натам.
— То не е личност или животно, а призовано създание; мистично олицетворение на сила. Копира живота и разбира заплахите за съществуването си, но се съмнявам, че е запознато с концепциите за свобода или удоволствие. Както казах, не е живо.
— Тогава защо яде? — запита Ройс.
— Не го прави.
— А защо тогава убива по един-двама на нощ?
— Аз самият се чудех върху това. Трябва да се опитва да изпълни последните дадени му инструкции: да убие императора. Възможно е, не намирайки целта си и в невъзможност да се отдалечава прекалено от кулата — призованите създания често са ограничени на определено разстояние от създателя си или мястото, на което са създадени — може да се опитва по този начин да го примами тук. Може би е преценило, че императорът няма да търпи избиването на хората си и ще се притече на помощ на селото.