— Ако не може да я среже, ще го утрепя — Ръфъс се ухили мазно. — Просто бъдете готови да ме коронясате за император — напълни уста с нова хапка.
На Салдур бе трудно да повярва, че патриархът е избрал този простак да бъде император. Ако Гай бе меч, то Ръфъс беше чук — тъп инструмент за еднообразна работа. Като жител на Трент, той щеше да осигури лоялността на непокорните северни кралства, които най-вероятно не можеха да бъдат спечелени по друг начин. Това лесно щеше да удвои силата им. Сетне идваше известността му, която се простираше сред Аврин и Калис. Това щеше да намали протестите срещу него. Фактът, че бе известен воин, щеше да му е от полза в първоначалното укрепване и смазването на евентуална съпротива от националистите. Проблемът според Салдур бе, че Ръфъс — суров, безразсъден глупак — бе не само войник по душа, но и по ум. Решаваше всеки възникнал проблем с пребиването му до смърт. Контролирането му щеше да бъде трудно, но нямаше смисъл да мисли за администрирането на империята, преди тя още да бъде основана. Първо трябваше да я създадат, а сетне да се притесняват за качеството на императора. Ако Ръфъс започнеше да създава затруднения, трябваше само да се уверят, че има син и веднъж въпросният син попаднал в техните грижи, червенокосият грубиян щеше да напусне света предсрочно.
— В такъв случай — каза Галиен, — всичко изглежда под контрол.
— Само заради това ли ме извикахте? — запита Гай с раздразнен тон.
— Не — отвърна архиепископът. — Тази сутрин ми бяха съобщени неочаквани новини и си помислих, че биха представлявали интерес и за теб. Карлтън, би ли помолил дякон Томас да влезе?
Прислужникът на Галиен, който в момента наливаше кръщавано вино, послушно напусна масата и отвори вратата към коридора.
— Негова милост ще ви приеме.
Влезе тлъстичък човек в расо.
— Луис Гай, лорд Ръфъс, позволете ми да ви представя дякон Томас от село Далгрен. Томас, това са лорд Ръфъс, страж Луис Гай, а с епископ Салдур вече се познавате.
Томас кимна с нервна усмивка.
— За какво става въпрос? — попита Гай, като че Томас не е в стаята.
— Хайде, Томас, разкажи на стража каквото каза и на мен.
Дяконът пристъпи, избягвайки да поглежда към някой от присъстващите. Когато заговори, гласът му бе толкова тих, че трябваше да се напрягат, за да го чуват.
— Уведомявах Негова милост как съм ръководел нещата в отсъствието на маркграфа. Времената бяха трудни за селото, наистина трудни, но аз се опитвах да сторя всичко по силите си, за да поддържам имението в ред. Не беше моя идея да се пренесат тук. Опитах се да ги спра, но бях сам и невъз…
— Да, да, кажи му за сакатия — прекъсна го архиепископът.
— О, разбира се. Есра дойде да живее тук преди някъде около месец, той…
— Есра? — запита Гай и стрелна с поглед архиепископа и Салдур, които му се усмихнаха в отговор.
— Да — кимна дякон Томас. — Така се казва. Не говореше много, но селяните са добри хора и се редуваха да го хранят, понеже бедният човек си няма ръце.
— Есрахаддон! — изсъска Гай. — Къде е змията?
Внезапната реакция на стража стресна дякон Томас, който отстъпи крачка назад.
— Ах, ами не знам, идва и си отива, макар да си спомням, че се навърташе доста около селото, когато пристигнаха двамата странници.
— Странници? — поинтересува се Гай.
— Приятели на семейство Ууд, ако не се лъжа. Или поне пристигнаха с Тракия и прекараха доста време с нея и баща й. Откакто са тук, Есра прекарва по-голямата част от времето си с по-мълчаливия от тях — май му казват Ройс.
— Ройс Мелбърн и Ейдриън Блекуотър, двамата крадци, измъкнали магьосника от Гутария, са тук заедно с Есрахаддон? — Салдур и Галиен кимнаха в отговор на стражовото питане.
— Любопитно, нали? — коментира архиепископът. — Може би сме направили грешка, насочвайки вниманието си върху Ариста. Изглежда старият магьосник се е доверил на крадците. Въпросът е защо са тук? Не може да е съвпадение, че се появява в това затънтено селце по същото време, когато предстои коронацията на новия император.
— Няма как да знае плановете ни — каза му Гай.
— Той е магьосник, а тях ги бива в откриването на неща. Независимо от това, опитай се да разбереш какво е намислил.
— Но не забравяй да стоиш настрана — добави Салдур. — Не искаме да впримчим лисицата преди да ни е отвела до леговището си.