— Виждаш ли, Ейдриън? Помага да покажеш на ученика си как да държи истински щит. Освен ако не очакваш, че ще прекарва времето си във войни с кленови дървета. Впрочем къде са оръжията ти?
Ейдриън изглеждаше смутен:
— Загубих ги.
— Не носеше ли достатъчно за петима?
— Имах тежка седмица.
— А ти кой си? — Моувин попита джуджето.
Ейдриън започна да отговаря, сетне спря. Олрик вероятно бе казал на Моувин за джуджето-кралеубиец:
— Той? Никой.
— Добре… — Моувин се изсмя, сетне помахна: — Радвам се да се запознаем, господин Никой — приседна на ръба на кладенеца и скръсти ръце. — Давай, покажи ми какво те е научил.
Ейдриън и Терън възобновиха борбата, макар и по-внимателно, защото остриетата правеха фермера леко нервен. Той скоро се обърка и намръщено се обърна към Моувин:
— Теб бива ли те с тез неща?
Младежът изненадано повдигна вежди:
— Но любезни ми господине, не бяхме ли вече представени един на друг? Аз съм Моувин Пикъринг — ухили се широко.
Терън сви объркано очи, погледна косо към Ейдриън, който не каза нищо и отново върна поглед на момчето:
— Попитах те дали можеш да въртиш меч, синко, не как се зовеш.
— Но аз… няма значение. Да, обучен съм в изкуството на фехтовката.
— Е, а аз прекарах целия си живот по фермите или в не по-големи от това села и никога не съм виждал как хората се бият с остриета. Та може да помогне, ако видя какво се очаква да направя, нали знаеш, как да се бия правилно.
— Искаш демонстрация?
Терън кимна:
— Няма как да знам дали Ейдриън е добър.
— Хубаво — каза Моувин, свивайки пръсти и тръскайки ръце, докато се приближаваше. На лицето си имаше широка усмивка, като че току-що е бил поканен от Терън да играе любимата си игра.
Размениха оръжията. Магнус и Терън седнаха в прахта и наблюдаваха, докато Моувин и Ейдриън първо показваха основните движения, а сетне ги демонстрираха с нормална бързина. Ейдриън обясняваше всяко движение и коментираше след изпълнението му.
— Видя ли? Моувин си помисли, че ще замахна към бедрото му и затова леко смъкна гарда. Направи го, защото аз загатнах за това си намерение с леко спускане на рамото си и знаех какво ще направи още преди да го е направил. Аз владеех инициативата. От голяма полза в битка е да предвиждаш ударите на противника.
— Достатъчно уроци — каза Моувин, видимо раздразнен от ролята си на жива илюстрация на грешки. — Да му покажем истинска демонстрация.
— Търсиш реванш? — запита Ейдриън.
— Любопитен съм да видя дали е било късмет.
Ейдриън се усмихна и промърмори:
— Пикърингова им работа.
Той свали ризата си и като обърса в нея ръце и лице, я хвърли на тревата и вдигна меч. Моувин се стрелна и моментално двамата започнаха да си разменят удари. Остриетата пееха, докато раздираха въздуха с такава бързина, че движенията им се сливаха. Ейдриън и Моувин танцуваха на пръсти, местейки се из прахта толкова рязко, че и двамата затънаха до колене в облаци прах.
— Велики Мар! — възкликна фермерът.
Тогава и двамата внезапно спряха, задъхани от изтощение.
— Ти си играеш с мен.
— Мислех, че това е целта. Не очакваш да те убия, нали?
— Ами, не но… както каза той, велики Мар! Никога не бях виждал някой да се бие така, ти си невероятен.
— И двамата сте страхотни — отбеляза Терън. — За пръв път виждам подобно нещо.
— Трябва да се съглася — обади се и Магнус. Джуджето бе на крака и кимаше.
Ейдриън отиде до кладенеца и изля половин кофа вода над главата си, сетне се отръска.
— Наистина, Ейдриън — каза Моувин, — къде си се научил да се биеш така?
— От мъж на име Данбъри Блекуотър.
— Блекуотър? Не е ли това името ти?
Ейдриън кимна и на лицето му се прокрадна меланхолично изражение.
— Това беше баща ми.
— Беше?
— Той почина.
— Воин ли е бил? Генерал?
— Ковач.
— Ковач? — запита невярващо Моувин.
— В не по-голямо от това селце. Човекът, който изработва подкови, гребла, тенджери.
— Искаш да ми кажеш, че селски ковач е знаел тайните умения на тешлорците? Разпознах движенията от Тек’чин, за останалите мога само да предполагам, че са от другите изгубени дисциплини.