Всички се взираха в Моувин неразбиращо.
— Тешлорите? — той се огледа, но погледите на останалите не се промениха. Подбели очи и въздъхна: — Невежи, заобиколен съм от невежи. Тешлорите били най-добрите рицари на всички времена. Личните телохранители на императора. Говорело се, че самият Новрон им бил преподал Петте бойни дисциплини. Една от тях е Тек’чин, познаването на която е направило династията на Пикъринг легендарна. Баща ти очевидно е бил запознат с нея, както и с други тешлорски дисциплини, смятани отдавна за изгубени, а ти ми казваш, че е бил прост ковач? Вероятно е бил най-великият воин на времето си. А знаеш ли какво е правел той преди ти да се родиш?
— Предполагам каквото и след това.
— Тогава откъде се е научил да се бие?
Ейдриън се замисли над това:
— Сметнах, че е запомнил тези неща от службата си в местната армия. Имаше няколко мъже от селото, които бяха служили на Негова светлост. Баща ми говореше, сякаш е виждал битка, така че бях заключил, че е влизал в бой.
— Някога питал ли си го?
Гърмежът на копита ги прекъсна, докато трима конници влязоха в селото откъм замъка. Ездачите бяха облечени в червено и черно със символ на строшена корона на гърдите си. Начело им яздеше слаб и висок мъж с къса оформена брадичка.
— Отлично майсторство — каза той. Отиде до Ейдриън и рязко спря коня си. Черният жребец бе обвит в алено-черно покривало с пискюли, ален оглавник с еднофутово перо. Конят изпръхтя и спря.
— Чудех се защо синът на граф Пикъринг не взема участие в борбата днес, но сега виждам, че сте открили по-достоен противник. Кой е този великолепен боец, когото не съм виждал в замъка?
— Не съм тук да се боря за короната — каза просто Ейдриън, докато навличаше ризата си.
— Не? Жалко, защото със сигурност притежавате сериозен шанс за това. Как се казвате?
— Ейдриън.
— Радвам се да се запозная с вас, сър Ейдриън.
— Просто Ейдриън.
— Разбирам. Тук ли живееш, просто Ейдриън?
— Не.
Ездачът не изглеждаше особено доволен от краткия отговор и доближи коня си заплашително. Животното издиша горещ влажен дъх в лицето на боеца.
— Тогава какво правиш тук?
— Просто минавам — отвърна в обичайния си дружелюбен тон Ейдриън. Дори съумя да се усмихне.
— Наистина? Просто минаваш през Далгрен? И накъде, ако смея да попитам, та Далгрен ти е на път?
— Навсякъде в зависимост от перспективата, не смяташ ли? Всеки път води нанякъде, нали? — боецът се измори да се защитава и контраатакува: — Има ли някаква причина, поради която проявяваш такъв интерес?
— Аз съм страж Луис Гай и отговарям за провеждането на съревнованието. Трябва да зная дали всички участващи са се записали.
— Вече ти казах, че не съм тук за него.
— Така е — каза Гай и бавно огледа останалите, обръщайки особено внимание на Магнус. — Ти просто минаваш, но може би твоите спътници биха желали да се запишат.
Може би подвеждащ удар? Ейдриън така или иначе реши да отвърне.
— Никой от тях не би искал да го стори.
— Никой от тях?
Ейдриън стисна зъби. Беше подвеждащ удар. Укори се наум.
— Значи не си сам? — отбеляза стражът. — Къде са останалите?
— Не мога да ти кажа.
— Не?
Ейдриън поклати глава — колкото по-малко думи, толкова по-малка вероятност от грешки.
— Наистина? Искаш да кажеш, че в същия миг може да се давят във водопадите, а теб не те интересува?
— Не съм казал това — раздразнено отвърна Ейдриън.
— Но не изпитваш нужда да знаеш къде са?
— Те са големи мъже.
Стражът се усмихна:
— И кои са тези мъже? Моля те, кажи ми, за да мога впоследствие евентуално да попитам и тях.
Очите на Ейдриън се свиха, докато той със закъснение осъзна грешката си. Мъжът насреща бе умен — твърде умен.
— Да не си им забравил имената? — Луис Гай се приведе в седлото си.
— Не — отвърна Ейдриън, докато се напрягаше да мисли.
— Тогава къде са?
— Ами — подхвана, мечтаейки си да разполагаше със собствените си мечове вместо с взет назаем, — както казах, не ги знам къде са се дянали и двамата. Моувин е тук, но за Фанън си нямам представа.
— Със сигурност си се объркал. Пикърингови пътуваха заедно с мен и остатъка от антуража — посочи Гай.