— Да, но планират да се върнат у дома с мен.
Очите на Гай се свиха до цепки:
— Значи твърдиш, че си пътувал целия път дотук сам — просто минавайки, както се изрази — за да се присъединиш към Пикърингови?
Ейдриън се усмихна на стража. Това бе слабо, неопитно и фехтовален еквивалент на захвърляне на меча и поваляне на противника на земята, но само това можеше да направи.
— Вярно ли е, Пикъринг?
— Абсолютно — отвърна Моувин без колебание.
Гай погледна обратно към Ейдриън.
— Колко удобно — каза, разочарован. — В такъв случай няма да преча повече на тренировката ви. Лек ден, господа.
Всички проследиха с поглед тримата ездачи, докато те се отправяха по реката.
— Това беше страшничко — отбеляза Моувин. — Никак не е на хубаво, когато някой страж се интересува от теб, още по-малко Луис Гай.
— Какво знаеш за него? — поинтересува се Ейдриън.
— Чувал съм само слухове. Църковен фанатик, но дори и сред духовенството има такива, които се страхуват от него. Той е от типа хора, които могат да предизвикат изчезването на някой крал. Говори се също, че е обсебен от намирането на Наследника на Новрон.
— Не е ли това обща черта на всички серети?
— Да, според църковната доктрина. Но за него това е фикс идея. Това обяснява и присъствието му тук.
— А двамата с него?
— Серети, нифронските рицари. Те са личната му армия. Отговарят единствено пред стражите и патриарха.
Моувин погледна Ейдриън:
— По-добре задръж меча. Изглежда сега не е най-подходящият момент да си невъоръжен.
Макар да бе угасил фенера си много преди завръщането на създанието, Ройс можеше да вижда без проблем. Стените на Авемпарта пропускаха светлина, като че не бяха от камък, а опушено стъкло. Навън бе ден — в това бе сигурен — и светлината бе променила цвета си от тъмносин на приглушено бяло.
С издигането на слънцето, вътрешността на цитаделата претърпя трансформация в осветен свят на удивителни цветове и красота. Таваните се издигаха във високи арки, срещайки се на стотици футове над пода и това създаваше илюзията, че не е на закрито, а сред някакво вълшебно място, където хоризонтът е потънал в мъгли. Ревът на ближните водопади бе укротен от стените и приглушен до тих и успокоителен далечен шум.
Ефирни банери висяха високо над главата му, всеки обсипан с непонятни за Ройс символи. Може да са били кралски символи, закони, указателни табели или просто декорации. Но и след хилядолетие, линиите изглеждаха ярки. Това бе умение, непосилно за простосмъртни, рожба на невъобразима култура. Ройс не бе влизал в други елфически сгради досега и това беше първият му досег със свят, изглеждащ необикновено спокоен. Неподвижен, утихнал и красив. Макар да не приличаше на нищо, което Ройс бе виждал преди, в него се зараждаше чувството, че всичко това е някак познато. Изпълни се със спокойствие, докато крачеше по коридорите. Самите сенки и форми докосваха струни в ума му, за чието съществуване дори и не бе подозирал. Всичко наоколо му мълвеше на непонятен език. Долавяше само дума или фраза в лавината усещания, които го заливаха, озадачаващи и същевременно пленителни, докато той вървеше безцелно като заслепен от ярка светлина.
Вървеше от стая в стая, прекосяваше стълбища и балкони, без да следва някаква съзнателно избрана посока; само вървейки, вслушвайки се и разглеждайки. С тревога забеляза, че всяка негова стъпка се отбелязва ясно в наслояваната с векове прах. И все пак бе удивен да открие, че подът под стъпките му разкриваше прилична на кристална вода повърхност.
Преминавайки през различните стаи, той се почувства като в музей, изгубен в миг застинало време. Пред празните столове все още имаше чинии, някои захвърлени настрана — обърнати в разигралата се преди почти хилядолетие тревога. Книги лежаха разтворени на същата страница, която някой бе чел преди деветстотин години и все пак Ройс знаеше, че тази постройка е била древна дори и за тогавашните обитатели. Даже и без драматичната си история, Авемпарта щеше да бъде монумент — свещена структура — за елфите, връзка с отдавна отминала ера. Това не беше цитадела. Нямаше представа на какво се дължи това му усещане, но знаеше: сградата бе нещо много повече от обикновена крепост.
Есрахаддон бе оставил Ройс почти веднага, след като влязоха и го бе насочил в сегашната му посока. Бе казал, че мечът може да бъде намерен някъде над входа, но че неговият път водел в друга посока. Бяха изминали часове от раздялата им и светлината отвън бе започнала да помръква. Ройс все още не бе намерил меча. Гледки, звуци и миризми го отклоняваха от пътя му. Това бе твърде много за обмисляне наведнъж, прекалено много за класифициране и скоро той се почувства загубен.