— Терън, не мисля, че трябва да се доверяваш на това създание. Дори си мисля, че ако му върнеш меча, то пак ще убие дъщеря ти, принцесата и теб самия.
— Готов съм да поема този риск! — викна насреща им. — Вие двамата дори не трябва да сте тук. Взехте меча, свършихте си работата. Готови сте. Можете да си вървите по всяко време. Хайде, махайте се.
— Терън — започна Ейдриън, — не ние сме врагът. Смяташ ли, че който и да е от нас иска Тракия да умре?
Терън понечи да заговори, сетне затвори уста, преглътна и си пое въздух.
— Не — въздъхна, — прав си. Зная това. Просто… — с изражение на ужасна болка се вгледа в очите на боеца. — Тя е всичко, което имам и не бих позволил нещо да й се случи. Ще дам живота си на проклетото чудовище, ако я пусне в замяна.
— Зная това, Терън — каза Ейдриън.
— Просто не мисля, че то ще изпълни своята част от сделката — допълни Ройс.
— Намерихме още един! — извика Дилън Макдърн, докато извличаше ученото конте Тобис Рентинуал от руините на пушилнята. Гърчавелът, покрит от глава до пети в мръсотия, се строполи на тревата, кашляйки и храчейки.
— В избата почвата беше мека — промълви той, сетне се задави. — Ние… копахме… с ръце.
— Колко бяхте? — запита Дилън.
— Петима — отвърна Тобис, — един горянин, пазач от замъка, сър Ерлик и още двама. Пазачът… — кашлицата го раздра за около минута, сетне той приседна, преви се и се изплю на тревата.
— Арвид, донеси вода от бунара! — нареди на сина си Дилън.
— Пазачът беше лошо обгорен — продължи Тобис. — Двама младежи го довлякоха в пушилнята, като казаха, че тя имала мазе. Всичко наоколо с изключение на нея бе потънало в пламъци, така че горянинът, сър Ерлик и аз също изтичахме там. Пръстеният под бе лесен за копаене и започнахме да ровим. Тогава нещо удари сградата и тя се стовари отгоре ни. Мен ме затисна греда. Май кракът ми е счупен.
Селяните започнаха да разчистват срутилата се постройка. Очистиха стена и започнаха да копаят. На дъното откриха останалите — погребани живи.
Извлякоха ги навън. Сър Ерлик и човекът от гората изглеждаха почти мъртви, докато кашляха и плюеха. Пазачът бе в още по-лошо състояние: загубил съзнание, но поне още бе жив. Последните двама извадени от руините бяха Моувин и Фанън Пикъринг, които за известно време не можеха да кажат и думица от кашляне, но иначе бяха добре.
— Хилфред жив ли е? — запита Фанън, след като се наслади на свежия въздух и изпи чаша вода.
— Кой е Хилфред? — попита Лина Ботуик, която държеше донесената от Верна чаша вода. Фанън посочи към обгорелия пазач и Лина кимна: — Не е буден, но е жив.
Спасителни отряди се разпръснаха и започнаха да претърсват останалите руини, намирайки много тела на претенденти. Откриха и останките на архиепископ Галиен. Изглежда старецът бе умрял не от огъня, а е бил стъпкан от тълпата. Трупа на прислужника му, Карлтън, откриха вътре в имението, очевидно не бе имал желанието да умре край господаря си. Там намериха и тялото на Бърнис, премазана при срутването. Така и не откриха повече оцелели.
Селяните направиха носилки, за да пренесат Тобис и Хилфред при кладенеца, където жените се погрижиха за раните им. Старата полянка сега представляваше овъглено парче земя. Голямата камбана бе паднала на една страна.
— Какво се случи? — запита Ейдриън, присядайки до Моувин. Двамата братя стояха на мястото, където Пърл някога бе пасла свинете. И двамата седяха приведени, отпивайки вода с овъглени лица.
— Бяхме отвъд стените, когато нападението започна — отвърна той с тих глас, не по-висок от шепот. Посочи с палец към брат си. — Казах му, че се прибираме, но умникът настояваше да си опита късмета със звяра.
Фанън наведе глава още по-ниско.
— Той се опита да се измъкне, мислейки, че ме е заблудил. Спипах го малко след портата. Казах му, че това е самоубийство, а той настояваше и се сбихме. Тогава видяхме хълма да се запалва. Преди да се доберем до вратата, от нея с пълна пара изтрополяха няколко карети и конници. Мярнах лицето на Салдур да наднича от една. Дори не намалиха скоростта.
Отидохме да търсим Ариста и открихме Хилфред на земята пред горящата къща. Беше загубил косата си, кожата му висеше на парцали, но още бе жив. Грабнахме го и затичахме към пушилнята. Тя бе последната сграда, която не гореше. Почвата беше мека и рохкава, сякаш скоро е била разкопавана, така че започнахме да ровим с ръце като къртици. Тобис, Ерлик и Дантън ни последваха. Съумяхме да прокопаем само няколко фута, преди сградата да се стовари отгоре ни.