Пукнатините в брака ни ставаха все по-големи. През лятото на 1982-а всички отидохме на почивка в Испания да гледаме участието на Шотландия в Световната купа. Татко, братята ми, зетят ми и аз отивахме на мач и винаги се връщахме много късно, доста изтощени. Двамата с Алана стигнахме до един спор с крясъци за това и то пред татко, който се разстрои заради ситуацията, в която бях изпаднал. Неговата позиция беше следната:
- Тя не разбира ли? Това е световната купа. Защо мъжете да не могат да правят каквото си искат през този ден?
Разбира се, че ставаше въпрос за повече от един ден: бяха три - един за трите етапа от груповата фаза. Но разбирате какво иска да каже. Също така, трябва да спомена, че това беше световното първенство, в което за петнадесет шеметни минути Шотландия водеше на мощната Бразилия. Финален резултат: 4:1 за Бразилия. Дори и след този резултат, лятото на 1982 година си беше много весело време за семейство Стюарт. Не че можех да обясня това по някакъв начин на Алана.
Друго бреме за взаимоотношенията ни беше нарастващият интерес на Алана към всякакви ясновидски и свръхестествени неща. Това беше сфера, към която тя винаги изпитваше някакво привличане, но в началото на 80-те тази мания се засили в Калифорния и интересът и към нея стана неимоверно силен за известно време. Купуваше „свещи за сбъдване на желания“ от магазин „Къщата на окултизма“ в Лос Анджелис. Идеята беше, че желанията ще ти се сбъднат по някакъв начин, като ги кажеш на глас или ги напишеш на хартийки и ги сложиш под свещите. Не бях сигурен за цялата тази работа. Ако можеше да сътвори добри резултати за националния на Шотландия, тогава и аз можех да повярвам. Но без да има нещо такова... не го разбирах.
Също така започна да ходи на различни сбирки за самоусъвър- шенстване, на които човек може да удря по кожена торба с дръжка на метла, докато крещи колко много мрази баща си. Нумерологията също я привлече. Алана имаше една близка приятелка, която се казваше Линда, твърдяща, че е гадателка, и жена ми обичаше да се консултира с нея за номерата на полетите, с които пътувахме, номерата на хотелските стаи, които резервирахме само за да провери дали са окей, че не се заиграваме по някакъв начин с космологично нещастие, кога- то вземаме стая номер 342, вместо 343. Лично аз смятам, че тези неща са пълни глупости, тъй като това не променя нищо, но предполагам, че човек вярва в нещата, които му харесват. Онова, което беше пределно ясно, бе, че все повече нарастваха общите ни различия с нея.
* * *
В края на лятото на 1983-а, отидох на предпремиерното излъчване на един филм със заглавие „Портфолио“, документална драма, заснета в света на модата, в която участваха модели от агенция „Елит“. Що се отнася до кинематографичната му стойност, този филм не беше „Гражданинът Кейн“, но едно лице на екрана ми спря дъха. Наистина исках да се срещна с нея. За да ми уредят срещата, моите хора казаха на хората на тази манекенка, че съм написал песен за нея, което си беше пълна лъжа. Но това ми даде възможност да изляза на вечеря в ресторант с Кели Емберг.
Обаче преди срещата да стене действителност в началото на септември, аз бях поканен за една седмица на купони и един футболен мач в дома на Елтън, в Уиндзор, Англия. Харесваше ми да му ходя на гости. Трябваше да съм подготвен да преместя ужасно много безценни викториански кукли от леглото, преди да легна в него, но винаги се чувствах много удобно. Къщата през тази седмица беше доста оживена, но също така - вероятно се разбира и от само себе си - и леко гейска. Съобразно с това, аз бях уредил Кара Майерс, красива и очарователна американска манекенка, да тръгне с мен и да ми прави компания в Уиндзор.
Бях се запознал с Кара по време на турне през 1983-а в резултат на необикновено съвпадение. Свирехме в Берлин и в деня на концерта седнах в едно кафене, срещу което се провеждаха снимки на модели. Забелязах я и си помислих, че изглежда страхотно; тя работеше и въобще не ме забеляза. И не направих нищо повече тогава. По-късно, когато бях на сцената и тръгнах да издърпам някой от публиката, за да изпее Hot Legs с мен - и точно там, в блъсканицата най-отпред, стоеше Кара, същата манекенка, която бях видял. Тя се качи и след като преодоля първоначалното си нежелание, започна да танцува и започна силно да пее в микрофона „Обичам те, скъпа!“.