- При теб вижда ли се?
- Не. А при теб?
В сегашно време по американската телевизия има повече английски футбол, отколкото има по английската. Когато пристигнах в страната нямаше нищо такова. Първоначалният метод за научаване на резултатите от големите мачове беше да се обадя на татко в Лондон. Той слагаше телефонната слушалка до радиото, по което вървяха футболни новини. От това се стигаше до изключително големи телефонни сметки. Обаче сметките бяха толкова притеснително големи, че понякога аз се обаждах в телефонната компания и им казвах:
- Мисля, че има някаква грешка. В разписката пише за международен разговор, продължил повече от час и половина...
И от компанията се съгласяваха, че наистина звучи доста неправдоподобно и намаляваха сметката.
Липсата на футбол усетих най-силно през първите месеци на 1975-а, когато, за да бъда квалифициран като данъчен имигрант, бях задължен да прекарам дванадесет месеца извън Обединеното кралство и дори не ми беше позволено кратко посещение. В този ред на мисли, аз съм може би един от малкото хора, които са прелитали по 8000 километра от Лос Анджелис до Ирландия, за да гледат националния на Шотландия по телевизията. Това се случи за мача от ежегодния Британски вътрешен шампионат: Англия срещу Шотландия на „Уембли“. Нямаше начин да го пропусна. Поканих семейството ми да дойде при мен в хотела в Дъблин и обърнахме събитието в парти за семейното събиране. Финален резултат: 5:1 за Англия. Доста дълъг път за един разгром. В интерес на истината, ако направя сметка, излиза, че съм изминал по 1600 километра за всеки гол на Англия. Е, няма значение. Беше хубаво да видя семейството си.
За голям късмет, по времето, когато Шотландия се стегна, за да си отмъсти на Англия с 2:1 на „Уембли“, вече беше лятото на 1977-а и аз можех свободно да пътувам до Англия. Ценната победа срещу „Стария враг“ на техен терен накара хиляди шотландски фенове да се покатерят на рекламните билбордове и оттам да прескочат на игрището след края на мача. Тези сцени получиха лоша слава, когато един фен на име Алекс Торанс бе заснет как се покатерва върху гредата на вратата, за кратко сяда върху нея, преди тя да се счупи, задвижвайки по този начин сериозен дебат в медиите дали това е приемливо поведение от радост или чисто футболно хулиганство. Моето лично мнение беше, че това си беше въодушевление, но аз говоря като човек, който беше на „Уембли“ тогава.
Когато всички се втурнаха напред след последната съдийска свирка, аз казах на татко:
- Отивам и аз.
Татко ми каза:
- Не, няма да ходиш.
Твърде късно. Преди началото на игрището един полицай ме спря. Вдигнах шапката, която носех и му открих цялото си лице. Полицаят ме погледна отблизо и каза:
- О, това си ти. Давай тогава.
И аз побягнах.
Страхотно е да усетиш прочутото игрище под краката си, макар, ако трябва да съм честен, когато стигнеш там вече няма какво толкова да се прави, освен да подскачаш малко с разни хора, които най-вероятно са по-пияни и от теб. Обаче, докато скачахме, внезапно усетих как ме грабват и ме вдигат и следващото нещо, което осъзнах, е, че седя на нечии рамене и бивам разнасян от радост. Толкова трогателно.
Когато се върнах обратно, погледнах да видя колко време е минало, но открих само една гола китка, където преди стоеше часовникът ми „Картие“. Ограбен! Обаче след известно време един добър джентълмен от Един- бург се свърза с мен и каза, че може би моят часовник е в него. Така и беше. Часовникът ми бе върнат в перфектно състояние и това бе всичко по този въпрос. Такова е великолепието на шотландските футболни фенове; по общо съгласие са най-добрите в света. Дори когато са нечестни, то не е за дълго.
Други запалянковци не се отърваха толкова лесно. Срещу голям брой хора бяха заведени дела, защото си бяха откъснали парче от терена на „Уембли“, за да си го занесат вкъщи като сувенир. Но тъй както каза по прекрасен начин един от тези тревни крадци, защитавайки се в съда: