- Вие нямате отбор, затова не ви трябва и игрище.
Продължих да играя за „Ексайлс“, колкото често имах възможност, чак до началото на 90-те, когато вече годините натежаха и трябваше да си намеря отбор в някоя лига за по-възрастни. И през всички тези години на игра не помня да съм бил атакуван грубо заради личността си, или някой противник да ме срита просто от кеф. Наистина, единствения път, когато това се случи, беше в добрата стара Англия, на игрището в „Хайгейт Удс“, около 1971- ва, точно когато започвах да добивам някаква известност. Един тип връхлетя върху мен странично, тряс- вайки ме силно в носа с лакът, просна ме по лице в калта и каза:
- Що не се занимаваш само с шибаното си пеене?
Във футбола това е известно като „да дадеш на противника да разбере къде си“. Баща ми, не толкова състрадателен и вероятно не чувал за последните медицински нововъведения, предложи върху раната да се сложи амбалажна хартия, напоена с оцет. По този начин носът ми получи известната си форма, която запази и до днес.
Цели четиридесет години по-късно, през 2011-а, един хирург предложи да ми изправи носа. Той каза, че може да вкара два пръста в ноздрите и да го намести, както трябва, оправяйки кривината.
- Но това може да промени гласа ти - добави той.
По някакъв начин намерих сили да кажа:
- Благодаря, но не става.
ГЛАВА 15
В която нашият герой силно се влюбва в супермодел, купува си още една къща и размишлява над въздействието и преимуществата на дългата коса; и над неща, които са с най-различна несериозност и притеснителност.
И така, през септември 1983-а, след неуспешен опит за хитруване, в който бяха намесени манекенка с кожено яке, Рупърт Мърдок и леко забавен полет на „Конкорд“, аз се отправих на вечеря в Ню Йорк, уредена чрез леко измислени твърдения, с Кели Емберг.
Срещата беше уговорена за 20:30. Докато времето напредваше, Кели е лежала в апартамента си в „Гринуич Вилидж“, облечена в рокля, мислейки да се откаже и да си ляга.
Накрая, около 22:00 часа, аз и се обадих от лобито. Когато излезе от асансьора, аз се затичах към нея и паднах на колене пред краката и. Тя каза:
- Ти кой си мислиш, че си - Род Стюарт?
И в този момент разбрах, че вече доста съм хлътнал по Кели Ем- берг.
Отидохме до „Кристос Стейк Хаус“ на „49-а улица“, едно от онези стари, старомодни бивши свърталища на мафията, със сепарета, тапицирани с кървавочервена кожа и снимки на Лана Търнър по стените. Тя е супермодел на 24 години, а аз съм певец на 38 и тя само бегло знае как изглеждам от обложката на един от албумите на сестра и - направили са и впечатление рошавата коса и големият нос. Тя е лице от стотици корици на списания, от „Вог“ до „Космополитън“, като оставим настрана, че е ветеран от страхотното ежегодно произведение на спортната литература - изданието за бански костюми на „Спортс Илюстрейтид“. Изкарва си хляба с позиране, а в същото време е толкова естествена и сладка, и най-непрестореният човек, когото познавам. Оказа се, че е от Тексас, като Алана. Изглежда, че съм развил някакво привличане към тексаските.
В един момент разговорът имаше опасност леко да залинее, кога- то преминах на прочутата тема-убиец на първи срещи - писателският блокаж. Винаги ги поразява. Или може би не го прави. Какво бих могъл да кажа? Аз наистина по това време страдах от него и доста мислех за това. Раздирах се от въпроси: защо не измислям нови песни? Къде отидоха те? Кога за последен път написах нещо добро? През цялото време се самоизмъчвах с тези въпроси.
Въпреки това, на Кели не и беше много скучно. Със сигурност не се оглеждаше из заведението разсеяно, докато говорех. Нито пък се прозяваше шумно, тананикаше или пък оформяше животни от салфетката си.
След вечеря отидохме до апартамента и и я изпратих до асансьора.
Попитах я:
- Не мога ли да се кача?
А тя отвърна:
- Не, не може.
- Просто си помислих, че ще мога - казах.
- Не, не може - каза тя.
Започнах да я умолявам да склони да се видим утре. Обаче тя сподели, че е заета. Ще ходи в Пенсилвания, където е по средата на строенето на къща и някой щял да идва, за да и каже цена за някаква свършена работа.
А аз и казах:
- Моля те, не отивай. Отложи го. Ще ти се обадя.
Тя се засмя и влезе в асансьора.
После се върнах в „Мейфеър Риджънт“ и в апартамента, в който спеше Кара Майерс.
Мили Боже. Кой си мислех, че съм? Род Стюарт?
На следващата сутрин, Кели чака до единадесет, определи ме за безнадежден случай и хвана автобус към Пенсилвания. Аз се обадих чак в един, обаче имах съпруга в Лос Анджелис, при която трябваше да се прибера и една снимка в „Ню Йорк Поуст“, за която се налагаше да дам обяснение. (На нея най-вече се виждат много дългите крака на Кара Майерс, изчезващи в едно такси, но доказателството беше силно инкриминиращо.)