Въпреки всичко, аз бях напрегнат. Обадих и се отново на следващия ден. Кели ми каза, че ще ходи до Далас за модни снимки. Казах и, че ще дойда там. Тя се засмя и каза:
- Силно се съмнявам.
Точно заради тази причина отлетях до там и се настаних в големия апартамент на хотел „Търтъл Крийк“. Тя беше в хотел „Бест Уестърн“. Обадих и се и казах:
- Ела в този хотел. Тук е по-хубаво.
А тя отговори:
- Няма да дойда в твоята стая.
- Ще ти взема отделна стая.
Запазих една стая и сложих вътре букет цветя, голям колкото жив плет и една бележка: „За прекрасната“. И когато разбрах, че си е преместила нещата от „Бест Уестърн“, почуках на вратата и се приготвих, когато тя отвори вратата, аз да съм паднал на коляно, държейки в протегнатата си ръка ролка тоалетна хартия и казвайки:
- За теб.
Още в Далас излязохме на вечеря, забавлявахме се, но нищо друго. Трябваше да я ухажвам. Тя имаше приятел и беше нужно дълго убеждаване, за да го остави. През следващите няколко седмици и се обаждах постоянно. Откривах къде се снима и се появявах там, за да я изненадам. Отивах до фотографските студия и нахлувах вътре. Влизах без покана по време на снимките на реклама за „Мейбълин“, сядах отзад, опитвайки се да я разсея. А след това я убеждавах да дойде на обяд или вечеря с мен, или само да се поразходим, докато и говоря всякакви глупости.
- Виждаш ли тази пукнатина в бетона? Може би никога няма да изживеем този момент с нея отново.
Силно бях хлътнал. Тя бе толкова прекрасна. Пътуваше със самолет - съвсем сама. Аз никога не го правех. С мен винаги имаше асистент. Не и бодигард, защото никога не бях имал нужда от такъв, но винаги имаше човек с мен. А понякога ходеше и на кино сама. Отново - аз дори не можех да си представя да направя това. Тя се смееше по един красив начин, беше много енергична, както и доста сантиментална; очевидно беше човек без отрицателни качества. Веднъж по време на вечеря, още преди да бяхме изконсумирали връзката си, аз и казах:
- Мисля, че ще се оженя за теб.
Тя каза:
- Ти полудя ли? Това не е нормално.
Но аз наистина си го мислех.
Накрая станахме двойка. Две години връзката ни се поддържаше от разстояние, разделена между Ню Йорк и Лос Анджелис. Кели имаше кариера, апартамент в Манхатън, беше много умна и добре организирана, за да остави всичко просто ей така. Но дори и през този период, най-дългото време, което изкарахме, без да се видим, беше 10 дена. В Ню Йорк излизахме на кино и се мотаехме с нейните приятелки и колежки Ким Алексис и Кристи Бринкли. Което бих казал, че съвсем не бе неприятно. А после, през уикендите в Ел Ей тя идваше да ме гледа как играя футбол, след това излизахме с момчетата и пиехме „Мъдслайд“, докато премрежим погледите. Тя въобще не се притесняваше да е около приятелите ми, нито от вулгарностите и тъпотиите, които често се раждаха тогава. Момчетата от групата я обожаваха, топло я приемаха във вечерен клуб „Под масата“ (официален клуб, в който, по различно време през вечерта, всички се скриваха под масата от сервитьорите). Групата по това време си падаше по това да вечеря в ресторантите без панталони - а понякога, това трябва да се признае, и без бельо - като голотиите се криеха от сервитьора и другите в ресторанта с покривката. И Кели нямаше никакъв проблем с това. Нищо не можеше да я шашне.
Това беше през 80-те, ерата на дългите коси. Просто такова беше времето: обиколката на прическите се разрасна най-малко с 10 сантиметра до 1982-а и си остана така три или четири години, без значение дали се харесваше на всички, или не. Явно това беше свързано с икономиката. Както и да е, моята коса със сигурност никога не е била по- дълга от времето през 1983-а. Също и Кели, когато я видях за първи път на екрана в „Портфолио“, наистина имаше масивна коса. Тя не- винаги я носеше по този начин. И когато не го правеше, аз прекарвах доста време в сресване и набухване, опитвайки се да и дам по-голям обем. Просто ми изглеждаше грешно да живееш в 80-те и да не се опитваш да увеличиш обема на косата си.
Започнахме да прекарваме много време заедно в Англия. Не притежавах къща там, откакто бях продал „Кранборн Корт“, огромната постройка в провинцията, в която бях живял с Ди Харингтън до средата на 70-те. Запазих къщата за известно време, след като се преместих в Америка и членове на семейството ми отидоха да живеят там и да поддържат имота. Но той беше твърде голям - дори опасно голям. Един ден сестра ми Мери се качи на тавана и без да иска събори стълбата зад себе си. А родителите по това време вече доста недочуваха, а и къщата беше много голяма, и Мери не успя да привлече вниманието на никого и цели часове стоя там. Можеше да не я видим повече.