- Отдръпнете се, г-н Стюарт. Ние ще поемем оттук.
Онези курсове ми струваха стотици долари.
И така се появи прекрасната Руби - със счупена ключица, горкичката. И с най-конусовидната форма на главата, която някога сте виждали. Макар че може би сте виждали, понеже един член на уважаемото сдружение на британските фотографи успя да се промъкне в болницата и да фотографира новородената ни дъщеря в креватчето. Добре дошла на света, Руби.
Рано на следващата сутрин, радостен, недоспал и леко махмурлия, аз звъннах на Джим Креган и го наградих с първата му свещена задача да стане кръстник на Руби: да дойде в болницата със сандвичи с бекон, защото умираме от глад. Джим все още не ми е простил напълно, че го накарах да мине през коридорите на едно от най-известните еврейски учреждения в Лос Анджелис, силно миришейки на пържено свинско.
Още от началото на 80-те, аз се изправих пред музикални предизвикателства на няколко фронта. Що се отнася до музикалните критици, чувствах се толкова приветстван, колкото и дупка в парашут. Da Ya Think I’m Sexy? и шумът около нея бяха убедили авторите на музика, че завинаги съм подмамен от блясъка на диско топката, от холивудския лайфстайл и няма да се върна обратно. Разбира се, че това беше само една поп песен, но което и музикално издание да отворите по това време, щяхте да си помислите, че съм отворил химическа фабрика, която отравя водните запаси в някое западнало място.
Мисля, че мога да призная за загубата на концентрация по това време - например от 1979-а до 1981-ва. Не съм напълно сигурен за причините, но предполагам, че се дължи на многото стоене до късно вечерта, твърде много купони, твърде много пиячка и доста смръква- ния от ободряващия кокаин. Със сигурност очевидният признак за това, че нещата не вървят както трябва, бе този, че макар да бях взискателен към точността на работното място (такъв съм си и до днес), в онези години при преминаването към новото десетилетие, записите най-обикновено се насрочваха за два следобед и ако аз се появявах в пет, момчетата от групата бяха крайно щастливи. Известно време всичко беше покрито с мъгла, а когато най-накрая се освестих, малко от тази мъгла така и си остана.
По какъв начин съм оправдавал поведението си по онова време? Мисля, че съм чувствал как бидейки рок звезда е трябвало да се свърши ужасно много пиене, чукане и всякакви подобни работи. А един ден има ограничено количество часове. Ако другите аспекти от ролята на рок звездата - писането на песни и репетициите например - биваха оставяни настрана за известно време, тогава това бе нормално да се случи, като се вземат предвид времевите ограничения, с които всички ние се сблъскваме в живота си на работници.
А между другото, никога не съм си мислил по това време, че това „да бъдеш рок звезда“ е нещо, което не е съществено или за което ще трябва да се извинявам. Напротив, на мен ми се виждаше като: а) ужасно забавно нещо и б) точно за каквото си бях мечтал от самото начало. Със сигурност беше точно това. Ако не считах, че пиенето/чукането/подобните работи са поне част от работните ми задължения - и ако не бях направил всичко възможно да се представя възможно най- добре по тези параграфи - щях да почувствам, че не съм си свършил работата както трябва.
И все пак, беше ли това един погрешен подход към работата ми като певец и звукозаписен артист, в който и да било аспект от работата ми, докато 70-те преминаваха в 80-те? Моля, всеки да си направи собствени заключения. (Съответните албуми са налични за продажба за всеки, който би желал да проведе критическа преоценка.) Всичко, което мога да кажа е, че Passion от албума Foolish Behavior е най- нелюбимата песен на мама, от всички, които съм написал. Казано с други думи, това беше една песен, която дори и една майка не може да хареса. А в този смисъл мама си бе доста пристрастна.
Дори след години я заведох в театър „Уимбълдън“, за да гледа концерт на Макс Байгрейвс, когото тя обожаваше. Макс, по един много мил начин, дойде да се види с нея преди концерта, и каза:
- Елси, има ли някоя песен, която искаш да изпея за теб тази вечер?
А мама каза:
- Можеш ли да изпееш Sailing?
Толкова с Макс Байгрейвс. Бях малко оклюмал.
Албумът Foolish Behavior беше записан (както доста голяма част от нещата ми) в „Рекърд Плант Студиос“ в Лос Анджелис, където, типично за този период, бяхме наели цялото студио, имахме неограничен бюджет от звукозаписната компания. Това невинаги е добра рецепта за креативност. Човек веднага си помисля: „Защо да се бърза? Тук не се харчат мои пари“. Но, естествено, в края на краищата се оказва, че парите са твои, понеже звукозаписната компания ще ти развали кефа, като си ги вземе после от авторски възнаграждения. Въпреки това, тогава не се мисли много за тези неща. Вместо това си мислиш: прекрасно, цяло студио, в което да се забавляваме, колкото си искаме. Хайде да изкараме четиринадесет дена в програмиране на дръм машината. Моите спомени са, че бяхме там, записвайки Foolish Behavior много години - макар, за да съм честен, но с напредването на възрастта, може и да си мисля за няколко албума. Обаче си спомням, че в задната част на студиото имаше врати за внасяне на оборудване и аз доста се замислих, по един инспириран от кокаина начин, дали ще мога да вкарам ламборгинито си през тях. За голям мой късмет се оказа, че ще мога. Колата остана паркирана в студиото около една седмица, до- колкото си спомням, докато не ми потрябва, за да се прибера. Ние си записвахме около нея.