Истината беше, че записвах солови албуми със скорост от един на година, за цяло десетилетие. Foolish Behavior беше десетият ми студиен албум, без да броим четирите, които имах с „Фейсис“, едно постижение, което би накарало днешните млади певци да паднат на земята и да молят за милост. Не беше много изненадващо това, че изискването за ежегодното издаване на албум, докато, в същото време, шест месеца пътувам на турне, започваше да си взема своето и по ръцете вече избиваха мазоли.
По-рано споменах за страха ми от празното място. По време на турнетата през 1981-ва и 1982-а, аз виждах много малко такива. В Америка и на двата бряга винаги събирах много публика. Но през 70-те започнах да пълня стадионите и в средата на страната, а сега изглежда, че тази публика понамаля. Това има нужда от обяснение. Ако изгубиш публиката от центъра по този начин, значи нещо не е както трябва, понеже цялата идея да правиш национално турне по стадионите се превръща в несигурна работа и ще трябва да се върнеш в залите - без голяма продукция, без големи сцени, без масивно осветление. А след това най-вероятно - сбогом самолети и здравейте автобуси за турне. Можех ли да се видя как се катеря в задната част на автобуса по това време? Ами, сигурен съм, че ако се наложеше, щях да го направя. Но нека само да кажа колко се радвам, че не се наложи да го правя.
А и аз обичах концертите в стадионите. Обичах мащаба им, театралността им, атмосферата им, целия този шоубизнес. Беше доста на мода по онова време, сред моите връстници, да се осмиват стадионите и спортните зали като места за рок музика, казвайки, че там липсва интимност, няма емоции и душевност. Моето твърдение е противоположно. Смятам, че след като са усещали студенина и бездушие, значи не са го вършили по правилния начин - не са използвали театралността, не са работили достатъчно здраво да ангажират публиката и да ги подгреят. Щях да се чувствам ужасно, ако не можех да пея по големите сцени. От септември 1983-а вече имах нов мениджърски екип и бях готов да запретна ръкави. Доста буквално: навитите ръкави на скъсеното яке представляваха доста вървящ облик по онова време. Арнолд, новият ми мениджър, изработи стратегия, с която да се опита да насочи кариерата ми в правилната посока; и за да задвижи отново турнетата, той доведе Ранди Филипс, който беше музикален продуцент в университет „Стан- форд“, а по-късно стана управляващ директор на „Ей И Джи Лайв“.
Един от първите ходове на Арнолд бе да навлезе в продължителен дипломатичен период на преговори с мениджъра на Джеф Бек, който в последствие уреди участието на Джеф - както споменах в една от предните глави - в парчето Infatuation от албума Camouflage, който излезе през 1984-а, а после дойде и на турнето. Тези преговори бяха само една идея по-несложни от разработването на мирен план в Близкия изток. Джеф, както знаем, напусна турнето. Но с Infatuation аз имах истински рок хит и категоричното твърдение, за всеки, който имаше нужда от него, че така наречената ми „диско ера“ е приключила. Camouflage също така съдържаше кавър на парчето на Джеф Фортганг Some Guys Have All the Luck11, което бях чул в изпълнение на Робърт Палмър и пожелах да се пробвам, като вкарах и семпъл от песента на Кларънс „Фрогман“ Хенри Ain’t Got No Home за добър ритъм, просто да се понравя на феновете на ритъм енд блус музиката. Дори и песента да не беше добра, най-вероятно пак щях да я запиша, за да могат журналистите да използват заглавието и в статиите си.
Скоростта вече беше един албум на две години, а не една, което си изглеждаше не толкова необмислено и доста по-правилно. По този начин две години разделиха Camouflage от Every Beat of My Heart през 1986 („Албумът на Род Стюарт“, както е известен в Америка.) И турнетата пак тръгнаха както трябва. Албумът Every Beat of My Heart доведе до най-голямото турне в Европа, което бях правил. А през 1988-а се появи и Out of Order. Бях се отпуснал и оставих на другите да работят върху албума за известно време - най-вече беше ме домързяло, ако трябва да съм честен. Плюс това тези хора изкарваха доста пари, тогава защо да не го вършат? Но с Out of Order се почувствах достатъчно подмладен, за да се включа отново в процеса. Про- дуцирах албума заедно с Анди Тейлър и Бърнард Едуардс. Бърнард бе мой идол, тъй като преди беше член на „Шик“. Анди беше китарист на „Дюран Дюран“, а след това на „Пауър Стейшън“. Двамата написахме добри неща в този албум. Всъщност написахме и други добри неща извън албума. Помня, че отидох една сряда вечер за седмичната си футболна тренировка, а когато се върнах два часа по-късно, той вече беше написал музиката за парчето Lost in You. Аз добавих текста.