Продуцентите се сменяха, но основните правила се запазваха. Заедно с момчетата от групата продължихме да ходим в студиото, в началото на всеки албум, без да имаме никакви идеи за песни, и създавахме материал, като си обменяхме идеи в звукозаписната стая. Както и продължихме да даваме начало на всеки запис с традиционното посещение на бара в съседство. Наистина, „Антураж“, барът до „Рекърд Плант“, на предишното му местоположение на улица „Уест Търд“, стана известен като „Студио Е“, и ние изкарвахме в него толкова много време, че Крис Стоун, собственикът на студиото, накрая уреди да бъде прекарана директна телефонна връзка между контролната стая и бара. След това Крис дори направи повече, като направи бар вътре в самото студио, с високи столчета, пиано и мишена за дартс. Нарекохме го „Кучето и копчето“. Няколко добри глътки и после в контролната стая.
Това много лесно би могло да бъде видяно отстрани като просташко или дори непрофесионално поведение. Но нека ви кажа, че някои от най-добрите парчета от онова време бяха написани в бара преди това. Понякога композирахме цели песни там, докато ги обсъждахме. „Защо не направиш това... после аз ще направя това... а след това ще вкараме и онова там...“. Forever Young, която се превърна в една от най-успешните песни, които съм записвал по онова време, беше композирана изцяло в „Кучето и копчето“. Взех заглавието и от една песен на Дилън, на която исках да направя кавър, и Джим Креган, Кевин Савигар и аз проведохме дълъг разговор и след това влязохме в студиото, за да я запишем.
А след това без малко да изхвърля песента, още преди да е влязла в албума. Преслушвахме песните, обсъждахме оувърдъбинга12, стигнахме до Forever Young и аз казах:
- Тази песен не ми се нрави. Нека я хвърлим.
Както и с Maggie May, не бях сигурен дали песента е достатъчно добра. Тогава, инженерът, един човек на име Стийв Макмилън, който бе работил в покорно мълчание през целия процес и не беше споделил никакво мнение, се изправи и каза:
- Ако бях на твое място, няма да се откажа от нея. Това ти е най- добрата песен.
За момент всички замълчахме с отворени усти, удивени от факта, че Стийв е казал нещо. После отново чухме парчето и осъзнахме, че е прав. Получих номинация за „Грами“ за най-добро вокално изпълнение за това парче и то достигна статут на химн в Америка. Някои неща можеш да ги планираш; други неща зависят от прищевките на съдбата.
Като цяло, Out of Order ми даде четири хит сингъла в Америка и ознаменува нещо като повратна точка за мен в Щатите. В допълнение към това сингълът My Heart Can ’t Tell You No от този албум влезе в топ 10 хитовете на Великобритания, което си беше успокоително, понеже ми се струваше, че навлизах в някаква неприятна ситуация с държавата, в която бях израснал. Песните, които се харесваха на американците - по-тежките, рокаджийските неща - изглежда, че не донасяха такъв успех в Англия; а нещата, които се харесваха на британската публика - доста по поп ориентираните песни, като Sailing, Baby Jane, I Don ’t Want to Talk About It, - явно не се харесваха толкова много в Щатите. Това беше нещо, за което двамата с Арнолд проведохме сериозна среща в Лондон с Роб Дикинс, изпълнителния директор, който управляваше „Уорнър Брос“ във Великобритания.
От много години се познавах с Роб. Всъщност още като новак в звукозаписната индустрия, той веднъж дойде зад сцената на Top of the Pops, когато „Фейсис“ участваха. При което аз, според слуховете, съм се обърнал към Рони Ууд и съм казал: „Кой е този задник?“. Един съвет към младите музиканти: бъдете учтиви към хората, докато се издигате. Един ден някой от тях може да се окаже шеф на звукозаписната ви компания във Великобритания.
Роб имаше навик да казва това, което мисли, а по-късно, ако въобще го правеше, се замисляше дали не е наранил някого. В това има множество недостатъци, макар в една индустрия, изпълнена с хора, които ти казват онова, което искаш да чуеш, също така би могло и да е доста проникновено. Както и да е, при този случай, първата реплика на Роб в разговора беше: