- Защо остави Пол Йънг да ти открадне почитателите?
Това наистина ме ядоса. Пол Йънг? По дяволите! Искам да кажа, добър човек, хубав глас и всичко друго, но...
Роб твърдеше, че докато съм се занимавал през 80-те с това да правя албуми за американската публика, съм се отказал от основната си роля: да интерпретирам песни, да вземам най-различен материал и да го превръщам в свой. А Йънг - с песни като Wherever I Lay My Hat, Every Time You Go Away - я беше завзел. Роб каза:
- Хората искат да те слушат как пееш страхотни песни.
Тъй като вече бях станал доста рязък, аз му отвърнах:
- Тогава ми намери страхотна песен.
А след това се цупех две седмици.
Пол Йънг! Шибана работа!
Все пак хубавото нещо, което се роди в този разговор, бе, че в средата на 1989-а Дикинс ми дойде на гости в Епинг, носейки касета и голям касетофон. Той каза:
- Искам да чуеш това.
И ми пусна една песен. Когато свърши, той каза:
- Не казвай нищо.
После я пусна цялата отново. Когато свърши за втори път, Роб отново сподели:
- Не казвай нищо.
И я пусна за трети път. По това време вече мечтаех аз да бях я написал. И изгарях от желание да я изпея.
Песента беше Downtown Train на Том Уейтс. Тя притежаваше емоционална мелодия, която пленяваше и текст, пулсиращ от копнеж. Синът ми Шон, който по това време беше на осем, влезе в стаята по време на третото слушане на песента и след това каза:
- Защо този човек пее толкова лошо?
С това той уцели много точно проблема: тук имаш една много, много добра песен, но изпята от човек, с чийто глас винаги ще има първоначално свикване, следователно спъвайки шанса на песента да се превърне в хит. (Обичам гласа на Том Уейтс, но той не е за всеки.)
Записах Downtown Train с ужасно талантливия Тревър Хорн13 и макар вече работата по албума да бе приключила, песента бе включена в последната възможна минута, след експертното лобиране на „Уорнър Брос“ в Америка, извършено от Арнолд, в компилацията Storyteller - ретроспективния бокс сет на скромната ми кариера (все още наличен във всички големи магазини.) Тя се превърна в хит - топ 10 в Англия и номер 3 а американския „Билборд“ - и отново застанах на корицата на списание „Ролинг Стоун“. Но дори още по-значимо от това, тя напомни на някои хора кой бях аз и какво мога - няколко човека, които най-вероятно го знаеха, но бяха забравили, или може би бяха избрали да забравят и да се отдалечат. А и на мен ми напомни.
* * *
Почти всеки аспект от бизнеса, в който се намирах, по едно или друго време, и за какъвто и да е кратък период, ми се струваше доста тягостен. Писане на песни, записи, продуциране, снимане на клипове, промотиране: имаше моменти, когато всеки от тези компоненти не успяваше да ме зарадва или пък се превръщаше в досадно задължение. Това е писано да се случи с всяка една професия: настроението се покачва и спада към определени неща, палиш се, а после изстиваш.
Обаче към пеенето - никога.
След като преминах през първоначалните нервност и стеснителност при постъпването ми в рок група през 60-те и най-накрая се показах иззад усилвателите, не мисля, че е имало дори един-единствен път, когато мисълта за изправяне на сцена и пеене пред публика, докато групата свири гръмовно зад мен, да не ме е изпълвал с истински, неподправен ентусиазъм. По същия начин, каквото и да се случваше със степента ми на обвързаност и концентрацията през 80-те, настроението ми за турнетата не се променяше. През 1985-а станах на четиресет, но може би подсъзнателно и напук на този факт, аз се хвърлях в изпълненията ми на живо с много по-голяма свобода от преди, скачайки по сцената като идиот. Често бивам изкушен да мисля, че играенето на толкова много футбол превърна коленете ми във величествените руини, които могат да бъдат открити между бедрата и пищялите ми, но като хвърля един поглед на видеозаписите, в които куфея през 80-те, осъзнавам, че голяма част от нараняванията са причинени от пързаля- нето по колена по световните сцени.
Нека също така да наблегна на това, че ентусиазмът ми за пеене никога не е трябвало да бъде изкуствено стимулиран. Между края на концерта и бисовете, в края на сцената момчетата от бандата ми приготвяха нещо малко и живително за смръкване, което комбинирано с главозамайването от една прекрасна вечер, ме връщаше на сцената в състояние на ужасно силна еуфория. Това си беше нещо като награда: „Страхотна работа. Ето ти една малка магистралка“. Но преди концерт никога съм нямал нужда от нещо, което да ме ентусиазира. Очакването от излизането пред публика вършеше тази работа.