Аз:
- Къде ще ни хареса?
Арнолд:
- Някъде до море?
Аз:
- В Европа би било добре.
Арнолд:
- Има ли нещо по-изкусително от Кан по това време на годината?
И така се случи, че в началото на август 1990-а се присъединих към Арнолд в хотел „Карлтън“ в Кан, заедно с Дон Арчъл, асистентът ми по време на пътуване, и с нас пътува моят страхотен приятел Рики Симпсън, много успешен хотелиер и също поддръжник на „Селтик“. Предоставиха ми апартамента на последния етаж, който беше огромен. Банята беше с куполен таван, подобна на катедралата „Свети Павел“ - само дето тук имаше доста по-добър душ. Освен това, когато оставях панталоните и чорапите на пода, те магически изчезваха, а после се завръщаха чисти, в опаковка от картон и хартия, като подаръци от великото химическо чистене от небето. Двамата с Рики подскачахме из апартамента като ученици. Явно бяхме попаднали в ергенски апартамент, за да му се насладим напълно. Хрумна ми, че ще е голяма загуба, ако не използвам тези щедро предоставени ми удобства, в търсене на ергенски удоволствия, за които толкова очевидно бяха предназначени.
Следователно последва десет дневен период на невъздържаност, който историята ще запомни с името „Дългото, горещо лято“. (Поне ние с Рики го наричахме по този начин.)
Проведоха се телефонни обаждания, запазиха се места в самолети, наеха се автомобили и започнаха да пристигат: бивши гаджета, нови гаджета, стари любовници, нови любовници, жени, отворени към идеята за една вечер в Кан и самолетен билет първа класа за прибиране след това. Прелистих черния тефтер, както се казва, и направих своя избор. Веднага след като Арнолд дочу за тези планове, той си събра багажа и се премести ужасен в сигурния хотел „Дьо Кап“. Доста предвидливо - макар, в моя защита, всичко да беше извършено доста изкусно и професионално. Приготовленията имаха прецизността и точността на военна операция. Дон Арчъл закарваше с кола заминаващото си момиче до летището в Ница, оставяше го в сектор „Заминаване“, после се отправяше към „Пристигане“, за да вземе нейната пристигаща заместничка. Предполагам, че логистиката за олимпийските игри през 2012-а е била съвсем малко по-сложна, отколкото тази, която гарантираше гладкото протичане на „Дългото, горещо лято“.
От време на време излизахме от апартамента. Аз имах видео да снимам - макар то да се изразяваше в това как двамата с Тина щуреем по сцената на клуб, пълен с красиви хора, така че това не беше най- изморителната филмова роля. Също така Тина ни покани да присъстваме на концерта и в клуб „Спортинг“ в Монте Карло. Харесвам Тина. Станахме си близки през декември 1981-ва, когато тя се появи на сцената заедно с мен в лосанджелиската зала „Форум“, един концерт, който беше излъчван с телевизионен сигнал в кина по целия свят и в резултат на това беше наблюдаван от 60 милиона души. Това помогна за възраждането на кариерата и, тя отново се превърна в голяма звезда през следващите години. Очевидно е, че Тина има прекрасна, напориста, огромна самоувереност и огромен, чупещ прозорците глас, но се оказа, че е доста стеснителна в студиото. Когато записвахме It Takes Two, стигнахме до края на песента и аз се опитах да направя нещо като „въпрос и отговор“ между двамата, но това се оказа много трудно. Мислех си, че за нея това би било лесна работа, обаче тя беше доста срамежлива при импровизациите.
Така или иначе, следобеда преди концерта на Тина, двамата с Рики тръгнахме по магазините и си купихме нови ризи, нови костюми, нови вратовръзки и нови обувки, и същата вечер излязохме от хотела, убедени, че изглеждаме зашеметяващо. Отидохме до Монте Карло с лимузина и с гордост съобщихме при пристигането си, че сме гости на госпожа Търнър. Тогава портиерът каза:
- Съжалявам, господа, но се страхувам, че не сте облечени подобаващо.
- Наистина ли? Мисля, че си изглеждаме доста добре.
- Страхувам се, че изискването е за черна вратовръзка - отвърна портиерът.
Ние смутено се отправихме към един ресторант.
По-голямата част от „Дългото, горещо лято“ си беше една очевидна надута работа - частица богаташки хедонизъм. Толкова богаташки, че накрая дори се почувствах гадно. Какъв беше онзи цитат на Уди Алън? „Сексът без любов е празно изживяване - но в сравнение с празните изживявания, това е едно от най-добрите.“ Безспорно е вярно, бих казал аз, позовавайки се на експертизата ми в тази област. Но за един кратък момент, между цялото това посрещане и изпращане, усетих, че се замислям: ти си мъж на 45 години и само се въргаляш под завивките. Ти това ли представляваш? Само това ли можеш да предложиш?
Върнах се в Лос Анджелис с чувство на потиснатост. Още повече се потиснах, когато дочух, че Кели е била забелязана в компанията на мъж. През тялото ми премина чувство на ревност и се паникьосах. По онзи ужасен начин да поискаш нещо чак когато вече не можеш да го имаш; това ме накара да осъзная загубата и. Помислих си: мамка му, каква жена изпуснах!