Следващия път да знае.
ГЛАВА 16
В която нашият герой обича, губи и сърцето му е разбито. Със странични мисли върху възпаленото гърло, пиенето на задната седалка на колата на Рони Ууд и пеенето пред публика с размерите на Швейцария на плаж в Бразилия.
За първи път зърнах Рейчъл Хънтър в една реклама за фитнес филм - „Спортс Илюстрейтид Супер Шейп Ъп“. Рекламата постоянно се излъчваше в САЩ през лятото на 1990-а и ако беше възможно да се пристрастиш към двуминутен информационен клип, подплатен с електронна музика за фон, значи аз се бях пристрастил. Всичко около мен трябваше да спре, когато той се излъчваше. В рекламата също така участваха и Ел Макферсън и Шерил Тийгс, но онова, което привлече вниманието ми, беше момичето в металическата ликра, с прекрасните къдрици, което поучаваше зрителя за достойнствата на „телесното из- вайване“, за което гласът зад кадър казваше, че е добро за „стягане на онези дразнещи телесни части, които не можем да стопим. Помислих, че видях богиня.
Гледах тази реклама веднъж, за пореден път, облян от романтично, сърдечно сияние и размишлявах, замислен над чудесата на любовта и цялата и прелест, когато Малкълм, моят асистент, дойде и застана до мен. Когато рекламата свърши и Рейчъл Хънтър беше обещала „осем седмици за по-добро тяло“, Малкълм направи следното великолепно изказване:
- Предпочитам да съм там, отколкото в армията.
Забележително е като си помисля, че от тези не вдъхващи надежда подтици се появи романс, който предефинира термина „вихрен“, осемгодишен брак и раздяла, която ме остави емоционално съкрушен повече от всеки друг път.
Това да попадна на Рейчъл в клуб „Роксбъри“ през онази съботна вечер си беше изключително щастлива случайност: видео мечтата ми в телесна форма. В мен се прояви онзи вид закъсняла реакция: това е тя. От телевизора. Не можех да изпусна този шанс. Затова, приглаждайки сакото си, оправяйки възела на вратовръзката и събирайки цялото количество изисканост, която притежавах, отидох до нея... и направих най-смотаното нещо, което можех да направя в този момент, което беше да имитирам едно от нейните стягащи упражнения от видеото.
Какво върша? Защо просто не се успокоя и не използвам обичайните си реплики за сближаване? От доста време бях открил, че ако искаш да започнеш разговор с жена в някой клуб, просто трябва да отидеш при нея и да кажеш, с най-добрия кокни акцент и с тон на истинско любопитство: „Здравей, скъпа - какво носиш в тази чанта?“. Или можеш да използваш малко по-цветистия вариант: „Здравей, скъпа - какво носиш в тази кошница?“. При мен всеки път проработва - и винаги се получава по-добре, когато въпросната жена не носи дамска чанта или кошница.
Обаче при този случай разумът ме беше напуснал и аз имитирах нейните движения. Когато свърших с имитацията, Рейчъл се опита да се усмихне съчувствено, докато студен вятър изсвири из клуба и прелетяха изсъхнали плевели. Но поне не ми обърна гръб. Тя беше със своя приятелка. Казах им, че съм организирал скромно събиране в дома си в края на вечерта, ако желаят да дойдат и им дадох адреса до „Каролууд Драйв“, като се надявах, но не очаквах да ги видя.
И за малко да не ги видя. Нейната приятелка карала нагоре и надолу, не успявайки да открие къщата. Били на път да се откажат, когато я забелязали. Няколко от моите приятели бяха дошли от „Роксбъри“ за още питиета, включително моите другари Рики Симпсън и Тери Копли, телевизионната актриса и модел на „Плейбой“, с която си говорех приятно цяла вечер, но сега я „пуснах“ доста безсрамно, все едно беше гореща тухла. Влизайки се през входната врата, Рейчъл се спъна и се плъзна по хлъзгавия под в коридора - голямото и появяване. Сега и двамата вече се бяхме изложили.
Веднага се получи привличане. Тя беше изключително красива, но също така в нея имаше и нещо здравомислещо. То се усещаше в новозеландския и акцент, но и в нейното лице, което беше много открито, а в същото време, човек виждаше, че не е лицето на някого, който ще бъде излъган лесно. Тя беше умна - и колкото е възможно по-отдалечена от стереотипа на глуповатата манекенка. А и вече притежаваше пари и слава, така че нямаше причина да се свързва с някого, за да получи тези неща. Това за мен беше облекчение понеже от моя страна това подозрение винаги съществуваше: тя наистина ли ме харесва, така както изглежда, или просто харесва нещата, с които съм обграден?
Но също така в нея имаше и една наивност - но защо да няма? Тя тъкмо бе станала на двадесет и една години. Аз бях на четиридесет и пет. Между нас имаше разлика от почти двадесет и пет години - но тези сметки не са неуместни, макар хората, които нямаха общо с нашата връзка, да се опитваха да го споменават. Не ставаше въпрос за това, че тя е твърде млада за мен. Тя просто си беше твърде млада: твърде млада за сватба, твърде млада да се намеси в живота на друг човек, като точно това се случи. Господи, тя все още не беше живяла. Но аз не видях това. Просто се понесох по течението.