През тази вечер в къщата мисля, че имаше консумация на алкохол - най-вече от моя страна, и че се случиха неимоверно глупави танци. Мисля, че разведох Рейчъл из къщата. Мисля, че и показах кучетата, трите кучета порода бордър коли, които имах по това време, които живееха отвън и тя желаеше да ги види. Помня, че в момент на високо разположение на духа, двамата започнахме да тичаме из къщата, гонени от кучетата. Никога не пусках кучетата в хубавите стаи на къщата, понеже те чупеха различни неща. През онази вечер въобще не ми пукаше. Явно наистина бях влюбен.
На сутринта след първата ни среща тя отлетя обратно до Ню Йорк. Изпратих две дузини червени рози в агенцията и. После и аз отлетях до Ню Йорк, без да имам някакво извинение, просто за да я видя отново. Обадих се и я поканих на вечеря. Срещнахме се в хотел „Пенинсула“ в Лос Анджелис, където имах стая. Тя беше облечена в зашеметяваща бяла рокля. Аз и отворих вратата, придружих я до ресторанта, помогнах и със стола, както подобава на един истински джентълмен. По време на вечерята говорехме много бързо, покривайки много теми. И двамата бързо хлътвахме.
Но не чак толкова бързо. По-късно същата вечер в хотела Рейчъл си легна с тениска до коленете и - тениска, която толкова ефикасно казваше: „Не тази вечер, много благодаря“, колкото, ако беше излязла с дрънчене от банята във водолазен костюм за дълбочинно гмуркане. Това си е малко срамно, разбира се. Но знаех, че този знак е добър. Знак, който показваше, че се намираме в началото на нещо добро.
Не знам дали осем седмици са достатъчни за по-добро тяло, но ние след пет седмици се сгодихме и след три месеца се оженихме - стряскащо дори за някои от най-добрите ми приятели, които познаваха и обичаха Рейчъл и видяха колко силно се бях влюбил в нея, но си мислеха, че не трябва да бързаме толкова много, като го заявяваха открито. Но любовта не иска да слуша никакви възражения. Реших, че те грешат, а аз съм прав, и толкова.
На сутринта след първата ни среща, аз и казах:
- Хайде да тръгнем сериозно.
Тя каза:
- Съгласна съм.
В края на същата седмица тя имаше моден ангажимент във Форт Лодърдейл. Пристигнах там със самолет в четвъртък, за да съм с нея. Следващата неделя беше 9 септември: рожденият ден на Рейчъл. Направихме планове да се върнем в Ню Йорк и да отпразнуваме пищно - както нейния празник, така и нашата връзка. И може би (ако извадех късмет) да правим секс, тъй като още не бяхме стигнали до тази част. Не че бях отчаян или нещо подобно.
Празненствата не се случиха. Късно следобеда на рождения ден на Рейчъл, в Ню Йорк ми се обади сестра ми Мери. Тя каза:
- Роди, татко почина.
Бях говорил с него по телефона същия ден по обедно време, нюйоркско време. Разговаряхме за шотландски и английски футболни резултати. И явно малко след това той казал, че се чувства изморен, качил се горе в леглото си и починал. Той беше на осемдесет и шест години.
Няма нужда да казвам колко ме разтресе смъртта му. Аз плаках, а Рейчъл ме прегърна. А ситуацията беше необичайна, понеже бях изпълнен с нова любов и се намирах в траур. Мисля, че наричат това „объркани емоции“. Но Рейчъл беше страхотна, изпълнена с утеха и беше опора за мен. Внезапно вече не бях аз зрелият в тази връзка, а тя. Пое контрол и ми помогна да се справя.
Отлетяхме до Лондон за погребението - аз, Рейчъл и Рики Симпсън, който се познаваше с татко. Рейчъл не се появи в Епинг, когато отидох на погребалната церемония. Разбира се, тя не бе успяла да се срещне с него - а това си беше една допълнителна тъга за мен, че татко не успя да ме види с човека, с когото ще съм щастлив и ще живея цял живот, че не успя да види как накрая си взех поука и ще се опитам да живея както трябва. Но Рейчъл не дойде на погребението, понеже знаехме какво ще напише пресата, когато бъде забелязана там.
Този ден бе посветен на татко. Погребалната процесия продължи до гробище „Хайгейт“. С братята и сестра ми организирахме доставката на цветен венец във формата на футболно игрище. Гордън Стра- хан, Кени Далглиш и множество други футболисти изпратиха цвета и съболезнованията си от името на шотландския футбол. Един шотландски гайдар водеше процесията и хората стояха неподвижно по улиците, все едно всички в „Хайгейт“ бяха се спрели, за да видят как Боб Стюарт минава по „Мюзуел Хил“ за последен път.