Най-много се притеснявахме по какъв начин мама ще бъде засегната. По това време светът вече я объркваше много. Но всъщност се оказа, че е добре. Изглежда, бе решила, че татко е отскочил за малко да направи някой и друг залог.
Има ли букмейкъри в рая? Знам къде ще открия татко, ако има такива.
* * *
Смъртта на татко явно ускори събитията между мен и Рейчъл. След погребението, ние отлетяхме обратно от Лондон в Ню Йорк, помогнах и да си събере вещите от апартамента, после отлетяхме до Лос Анджелис и тя се нанесе в къщата на „Каролууд“, за да живее с мен.
Почти веднага след това, понеже имаше договор с модната агенция, тя отиде до Пуерто Рико, за да се снима с Ел Макферсън за „Спортс Илюстрейтид“. Това означаваше, че няма да я има три седмици, докато аз записвам в Ел Ей. И за двама ни това си беше мъчително. Но работата си е работа. Въпреки това, постоянно бяхме на телефона. Буквално почти не го пуснахме през тези седмици. Предполагам, че това беше времето, в което разбрахме всичко един за друг, говорейки с часове - за животите ни, за семействата ни, глупави неща и сериозни неща, нищо и всичко. Телефонната сметка на Рейчъл в края на този триседмичен период беше 10 000 долара.
Когато ангажиментът и приключи, аз наех частен самолет и отлетях до Пуерто Рико, за да я взема. А после отлетяхме до Насау на Бахамите, където наех едно корабче за уикенда. По време на полета за там попаднахме в лека турболенция, но ние решихме, че сме толкова щастливи и ако паднем от небето и умрем, точно в този момент, няма да ни интересува.
През тази вечер, на корабчето, ние изконсумирахме връзката си. Бидейки джентълмен, ще трябва да спусна прозрачно було върху подробностите. Обаче мога да спомена, че когато светлите пръсти на изгрева започнаха да осветяват нашия любовен будоар, вниманието и на двама ни беше привлечено от притеснително обстоятелство: едно голямо, кафяво петно в средата на чаршафа. И за двамата настъпи момент на объркан самоанализ: „Със сигурност не съм аз... със сигурност не сме...“.
При по-обстойна изследване се видя, че петното е от поздравително шоколадче, оставено върху възглавницата и бутнато от нас, без да го видим в нетърпеливостта на страстта ни.
Когато се върнахме в Лос Анджелис, аз направих предложение на Рейчъл по време на един пикник в парка. И на 15 декември 1990 г., малко повече от три месеца, след като бях имитирал движенията и в клуб „Роксбъри“, ние се оженихме. Церемонията се проведе в През- витерианската църква в Бевърли Хилс. Брат ми Дон беше кум. Шафе- рите бяха моите футболни приятели от „Ексайлс“, като ги накарах да носят слънчеви очила и бели бастуни, за да изглежда, когато започнат да посочват местата на гостите, че все едно слепи водят слепи. Кога- то Рейчъл дойде до олтара, тя извърши един прекрасен и романтичен жест, щипвайки ме по задника с палец и показалец. Докато излизахме от църквата, отвън гайдари в килтове засвириха „Храбра Шотландия“.
А след това гостите бяха поканени на „натряскване“, както пишеше на щампованите покани, в хотел „Фор Сизънс“. На масите, къде- то щяха да сядат гостите, им бяха дадени имена на футболни отбори. Сватбеното угощение се състоеше от печено новозеландско агнешко месо със сос от мента, печени картофи и пресни зеленчуци. Тортата беше във формата на Камарите на парламента, с еднометров Биг Бен, покрит с парченца киви. Лонг Джон Болдри дойде, както и Иън Маклаган. За нещастие, Рони Ууд не успя да дойде, понеже се възстановяваше след автомобилна катастрофа. (Умението на Уди да блъска автомобили в стени почти няма равно в западния свят.) А когато дойде време за речта на младоженеца, аз се изправих и казах:
- Щастлив съм като куче с две пишки.
Обаче, без да знам, сестра ми Мери, седяща на масата през този ден, казала на човека, който бил до нея:
- Това момиче ще му разбие сърцето един ден.
Обаче все още е рано. По време на един концерт на 15 юни 1991-ва на стадион „Уембли“, аз с гордост казах на публиката, че от шест месеца съм женен за Рейчъл.
- Какво беше това? - каза мама от инвалидната си количка. Някой повтори онова, което бях казал. Мама помисли за момент, а след това попита:
- Рейчъл знае ли за това?
Мисля, че го знаеше. По онова време Рейчъл си имаше любима поговорка: „Миналото си е минало. Бъдещето е онова, което ни предстои заедно“.
* * *
Също така на сватбата ни с Рейчъл присъстваше и Роб Дикинс, шефът на „Уорнър Брос“ в Англия, който ме беше зарибил с парчето Downtown Train. Казах му да донесе още песни, когато идва. Реших, че щом ще бие толкова път, за да ми пие от виното, да яде печеното агнешко с пресни зеленчуци, поне да извлека някаква полза от това.