Два дена преди церемонията, Роб бил в една кола с Арнолд и му пуснал една касета - макар и след едно дълго и извинително встъпление, което въобще не предвещавало нищо добро. Той казал на Арнолд:
- Притеснявам се да не си помислиш, че те поднасям.
Песента, която щял да му пусне, обясни той, стояла при него от
седем години. Нейните автори, Марк Джордан и Джон Капек, искали той да ми я даде, но той никога не посмял. Песента звучала толкова силно в мой стил, спомня си Роб, че съм щял да помисля, че е пародия.
Арнолд я изслушал веднъж и ми се обади от телефона в колата.
- Веднага трябва да се срещнем. Роб току-що ми пусна една песен, която ще стане световен хит за теб.
Първо трябваше да отида на репетиция за сватбата и след това пристигнах в къщата на Арнолд.
Роб все още не звучеше много убеден.
- Не ме намразвай заради това - каза той.
- Стига с тези неща и я пусни. Това е размазваш хит.
Песента беше Rhythm of My Heart и аз абсолютно я заобичах. Пародия, друг път. Това си беше старо и химново парче от Шотландия, допълнено с пищене на гайди, предвечна история за воин далеч от дома - а и беше толкова умно направена, как само използваше песента The Bonnie Banks o’ Loch Lomond („Ти тръгни по горния път, а аз ще тръгна по долния“ и т.н.) и я превръщаше в нещо ново. (Познавачите на фолклорните шотландски песни веднага ще усетят подобната ритмика в текста: „По хубавите, хубави брегове на Лох Ломонд“ се превърна в „Където океанът се среща с небето, аз ще плавам“.)
Записах парчето с Тревър Хорн и го направих откриващата песен и първи сингъл от новия ми албум Vagabond Heart, който излезе през март 1991 г. (Имаше и добро посвещение за татко в това заглавие, измислено от брат ми Дон: старият футболен отбор на татко се казваше „Вагабондс“.) Албумът бе забележителен и заради това, че за него беше събран със сигурност най-пъстрият хор от беквокалисти, който някога се е намирал под мой флаг, в това число Арнолд; Лионел Кону- ей, легендарният мениджър на „Ексайлс“; и Гари Кук, още един бивш футболист от „Ексайлс“ и бъдещ изпълнителен директор на „Манчестър Сити“. Въпреки това, песента стана номер три в английската класация и стигна до пета позиция в американските чартове. Сингълът стана много популярен и в Германия - най-големият хит, който съм имал там, като остана в класацията около четиресет седмици. Като цяло, всичко бе стартирано както трябва за голямото, едногодишно турне Vagabond, което започна малко след това. Въпреки това, неприятностите предстояха.
* * *
Онова, което помня много ясно, е, че се намирам в кухнята на къщата на „Арчуей Роуд“ 507 и разговарям с мама. Всъщност бях на сцената пред няколко хиляди души в Шефилд. Но това представляват халюцинациите. Никога не знаеш къде точно се намираш.
Датата беше 5 юни, 1991-ва, доста след началото на обиколката из Европа на турнето ми Vagabond и аз бях на път да платя ужасна цена заради това, че се опитах да поддържам кариерата си със стероиди.
Докато 80-те преминаваха в 90-те, аз се изправих пред голяма битка с гласа си. Натоварването, което гърлото ми поемаше по време на шест или седем месечните турнета, напрягащо се да бъде чуто по-силно от една от най-неразумно шумните групи в шоубизнеса, започваше да се изхабява и да звучи по съответния начин. През някои вечери бях бледо и дрезгаво подобие на себе си. Понякога орязвах две или три песни от концерта, за да стигна по-бързо до края - мразех да правя това, понеже все едно обирах хората. През други вечери въобще нямах с какво да пея и цялото шоу се налагаше да бъде отложено. Това мразех най-много от всичко.
Няма такова нещо като отлагане на концерт. Но най-лошото от всичко е, когато публиката вече е дошла. Това представлява непростимо отнемане от времето на хората. Представете си, че трябва да отложите вечеря с някого, който вече е в ресторанта. После си представете, че това неудобство е умножено 12 000 пъти. Или повече. Отложих концерта в стадиона на Торонто „Скайдоум“, като публиката вече бе заела местата си и това се оказа много успешен начин да вбесиш 25 000 души наведнъж. Това се случи и на един стадион с 18 000 места в Берлин, където от ръцете на недоволните зрители полетяха бутилки и трябваше да бъде извикана жандармерията. Екипът, работещ върху озвучителното табло в средата на сцената, трябваше да изнесе техниката, за да не се получат някакви повреди. Ужасни времена.
Изглежда, че в Германия се получи най-зле. Отложихме пет концерта на един и същ колодрум в Кьолн през този период. При един от тези случаи се опитахме да направим наново концерта в един гимнастически салон извън града като компенсация. По този начин, помислихме си ние, ще покажем желание и ще намалим разочарованието. Турнето премина през Англия, както си беше по график, а после в Лутън наехме самолети, за да пренесем оборудването обратно до Германия и да се издигне нова сцена там - а после, отново, нямах никакъв глас и го отложихме. Хората в Кьолн сигурно започнаха да си мислят, че е лично. Бих искал да заявя тук, че работата въобще не беше такава.