На следващата сутрин вече се чувствах доста по-добре, но ми казаха, че имам нужда от още едно кръвопреливане. В клиниката ми препоръчаха да остана в леглото за дванадесет часа, докато течността навлезе в целия ми организъм, но аз реших, че мога да си лежа с маркуч в ръката и вкъщи, все още под наблюдението на същия лекар, и бях закаран в Епинг, свързан с необходимата банка с кръвна плазма.
У дома за голяма своя изненада открих, че мога да държа банката с плазма с върха на една билярдна щека. Известно време се разхождах така из къщата, докато вече не ми беше забавно. Всъщност, на Рейчъл от самото начало не и беше особено забавно. Но на мен ми беше смешно.
Когато стана време за обяд, аз седнах в кухнята, докато Рейчъл опече пържоли (силно препоръчителна храна, когато ви правят кръвопреливане в дома). За голям ужас на Рейчъл, „докторът за задниците“ обяви, че ще излезе за един час, за да хапне нещо в пъба.
- Но какво ще правя, ако се появи въздушно мехурче - попита Рейчъл, сочейки към маркуча в ръката ми.
Докато излизаше, докторът се усмихна и каза:
- Не се притеснявайте, няма да има никакво въздушно мехурче.
Рейчъл се върна към пържолите - но сега вече беше доста разсеяна, понеже беше убедена, че във всяка една секунда, докато тя ме гледа, ще умра. Обаче, точно както тя се страхуваше, още докато колата на лекаря потегляше, Рейчъл бе споходена от кошмарно видение: видя едно въздушно мехурче, което тръгна от банката с плазма и премина през маркуча в посока към ръката на съпруга и.
Нямаше никакво въздушно мехурче, 100% съм сигурен в това. Но Рейчъл бе убедила себе си, че има. А след като се беше убедила, вече нямаше какво друго да стори, освен да предприеме нужните драстични мерки. По този начин попаднах в необичайната позиция да съобщя, че когато някой изкрещява силно, грабва гуменото маркуче, свързано с мен посредством игла и лепенка и безцеремонно го откъсва от ръката ми, това дяволски боли.
Веднага извиканият проктолог се завърна и завари една касапска сцена: кръв от банката навсякъде по пода, жена в състояние на ужасяваща паника и най-лошото от всичко, изгорели пържоли, неизядени, в тигана. Аз? Всъщност аз се смеех истерично. След като парещата болка затихна, намерих всичко това за изключително смешно. Но това можеше да се дължи и на замаяността ми в резултат на кръвозагубата.
Като цяло стана ясно, че само кръвопреливане - дори и успешно извършено, на правилното място, с покорен пациент и без параноична жена, издърпваща маркуча - нямаше да спаси кариерата ми на певец. Нито пък стероидите. За мой късмет намеси се технологията.
Още преди гадния провал в Шефилд, Ларс Брогард, който от дълги години беше звуков инженер на моите концерти, ме убеди да намеря мониторингови слушалки. В днешно време тези дребни слушалки са напълно обичайна гледка в ушите на популярните певци по целия свят. Обаче през 1991-ва идеята да се прекарва музиката от сцената до ухото на певеца бе напълно нова. Все още ползвахме система, която се експлоатираше още от римско време: редица от високоговорители се подреждаха пред сцената, насочвайки смесения звук обратно към певеца, за да може той, с малко късмет, да чуе какво се случва и да се включи. Но този смесен звук невинаги се получаваше както трябва и системата беше неимоверно шумна и много често пеех, за да се извиси гласа ми над другия шум, а по този начин си вредях.
Ларс потвърди, че тези мониторингови слушалки ще променят нещата и аз се съгласих да ги пробвам. В края на април 1991-ва, двамата с Ларс, между два концерта в Германия, отлетяхме до Лондон, за да се срещнем с един специалист на улица „Харли“, който взе мерките на ушите ми. Няколко дена по-късно вече имах комплект перфектни, направени по поръчка, слушалки, за които щеше да се закачи предавател, стоящ в задния ми джоб, и по тях щеше се чува смесеният звук, който: а) няма да ми издуха главата, и б) няма да ме принуждава да си раздирам гърлото.
Проблемът се състоеше в това, че турнето продължаваше и аз нямах никакво време за репетиции с тях. Най-накрая се съгласих да натикам слушалките в ушите си в края на концерт в Мюнхен. Но всичко ми се стори погрешно - все едно бях паднал на дъното на плувен басейн - и ги извадих почти моментално. Обаче постепенно започнах да им свиквам. Ефектът се оказа трансформиращ. Те изгладиха целия процес. Вече нямаше нужда да избутвам гласа си като канара по хълм. При следващото турне вече цялата група носеше такива слушалки.
Системата беше добра и заради това, че разкарахме всички онези купчини от високоговорители, предната част на сцената се освободи за допълнително лудуване: вълнуващо разширение на работното пространство. Сцените веднага заприличваха на нещо доста по-красиво, след като се премахнаха всички тези ненужни мебели.