Пробвах и терапия. Това никога не ми е харесвало. Алана ме беше убедила да отида с нея на терапия два пъти, когато връзката ни се намираше в застой, но не усетих това да доведе до някакви дълготрайни резултати. За мен това си беше нещо като китайско ястие: доста засищащо веднага след това, но един час по-късно пак си гладен. Аз съм англичанин, естествено. Ние не ходим на терапия. Ние пием силен чай, няколко джинджифилови бисквити и показваме твърдост.
Но аз бях отчаян, затова отидох. Дори опитах с трима различни терапевти. Терапевт № 1 беше жена на средна възраст и какво друго да кажа... Тя започна да ме сваля. Сигурен съм, че има някой и друг строг параграф в професионалния устав на терапевтите, който забранява такова поведение. Както и да е, ако трябва да отговоря на очевидния въпрос: не отговорих на заинтересоваността и. Вместо това доста бързичко излязох и продължих...
Терапевт №2 ми предложи да си взема котка. В интерес на истината това не беше много тъпа идея. Вярно е, че повече харесвам кучетата, но предположих, че котката ще ми даде нещо, за което да се грижа и можеше да замести бутилката с гореща вода, ако успеех да намеря някоя, която да е дресирана. Въпреки това „вземи си котка“ не беше точно успокояващия сърцето и повдигащия духа съвет, който очаквах да чуя в този момент. Не и при такса 150 долара на час.
А после дойде и терапевт №3. И той каза:
- Не се притеснявай за това. Щом си видял една курва, видял си ги всичките.
Исусе! Слагам чайника и вадя джинджифиловите бисквити.
А човекът, който наистина ми помогна? Големия Ал. Лежах равнодушно на дивана пред телевизора по средата на деня, а това е нещо, което никога не правя. Вратата се отвори и Алън Сюъл, моят стар приятел и търговец на коли втора ръка от Илфорд, влезе като лъч светлина, без да е казал, че идва от Есекс, прекарал единадесет часа в самолета съвсем сам - човек, който ужасно много мрази да пътува.
Никога няма да забравя, че той стори това за мен. Това беше началото на възстановяването ми.
Сега си мисля за този период като осем невероятни години, изкарани с човек, в когото бях лудо влюбен, макар накрая да бях изпаднал в заблуда. В същината на тези години се намираше едно момиче, което беше твърде младо, което не беше пораснало и искаше просто да разпери крилата си, понеже беше разбрала, че всичко около нея я изпълва с теснота. И макар че, когато тя си тръгна, аз да бях съкрушен за известно време, разбрах колко смелост се е изисквало от нейна страна.
Разбрах и нещо друго: ясно беше, че аз никога няма да имам щастлив брак.
ГЛАВА 17
В която нашият герой бива принуден от жестоки обстоятелства извън неговия контрол да планира края на кариерата си и следователно започва обстойно да размишлява върху живота, смъртта, съдбата и значението на всичко. Такива работи.
През май 2000 г. отидох на рутинен медицински преглед в болница „Седарс-Синай“ в Лос Анджелис. Очаквах бързо да вляза и изляза, както обикновено. В края на краищата бях здрав като куче на касапин - работех всеки ден, правех концерти, все още играех футбол през уикенда на петдесет и пет годишна възраст. След различните прегледи седнах в чакалнята и самонадеяно очаквах да си изляза.
Чакането продължи дълго. После докторът ме извика в кабинета си и ми каза, че скенерът е показал нещо, което искат да разгледат по- обстойно - нещо свързано с щитовидната ми жлеза. На следващия ден се върнах в болницата и ми направиха биопсия. Сложиха ме под местна упойка и част от засегнатото място беше прободено посредством игла и взето за анализ. А на следващия ден получих обаждане у дома, като вдигнах слушалката прав и то накара ръцете ми да замръзнат. Резултатите показваха, че „нещо“ в щитовидната ми жлеза е злокачествено образование: рак.
Такава новина наистина разбива човек. Когато първоначалното сковаване отмина, аз усетих страх, уязвимост до степен, каквото не бях чувствал до този момент. Единственото добро нещо беше, че мерките бяха взети толкова бързо и не остана време тези чувства да ме завладеят напълно. Два дена след биопсията бях закаран обратно до „Седарс-Синай“ за операция, като влязох в болницата в 5 сутринта, за да не бъда забелязан и бях регистриран под името Били Потс (всъщност, имената на двете ми кучета), за да намаля шансовете на журналистите да докопат нещо, които въобще нямаше да се притесняват да напишат статия за „Рок звездата Род“, постъпващ в болница за „операция на рак“.
Преди операцията лежах на една носилка в преддверието към операционната, замаян от лекарствата, със слушалки в ушите и пеех заедно с компактдиска в уокмена - Сам Кук, винаги надеждната ми утеха в трудни времена. Отвън една сестра мина през чакалнята и кимна по посока на гласа ми, преминаващ през стената.