- Всъщност не пее много лошо, нали? - каза тя.
Ани Чалис, моята главна асистентка, която беше дошла в болницата, за да се грижи за мен, отговори:
- Надявам се един ден да започне професионално да се занимава с това.
Процедурата отне четири часа, като скалпела на хирурга достигнал на два сантиметра и половина до гласните ми струни. Едно невнимание на този етап и щях да кажа довиждане на кариерата си. Но операцията преминала идеално. Когато се свестих ми казаха, че хирургът е махнал всичко, което е трябвало да се махне. И понеже всичките гадории бяха изрязани, нямаше да се наложи да се прави химиотерапия - което си означаваше, че няма никаква опасност да изгубя косата си. Нека го обясня така: ако степенуваме заплахите за оцеляването на кариерата ми, изгубването на косата ми ще се нареди веднага след изгубването на гласа.
През същата вечер бившата ми жена Рейчъл ме навести в болницата, заедно с децата, Рене и Лиъм, а Ани излезе и ни донесе задушено агнешко от ресторант „Льо Дом“ - което беше единственото нещо, което можех да поглъщам. Но атмосферата беше радостна. Изглеждаше, че страшният епизод беше отминал.
Всъщност, истинското притеснение от моя гледна точка, едва сега започваше. За да може хирургът да изреже тумора се е наложило да среже и мускулите на гърлото ми. Мускулите щяха да се оправят. Но как- то ми беше обяснено при последвалите консултации, мускулната памет вплетена в тях през годините за пеенето щеше да изчезне. За известно време тези мускули нямаше да имат никаква представа какво се опитвам да ги накарам да направят. Щеше да се наложи отново да ги науча.
Естествено, исках да знам дали ще се справят със задачата?
Да им дам три месеца почивка, каза докторът и ще мога да очаквам напълно възвръщане на певческия ти глас.
Добре.
Обаче това нямало да бъде същият глас.
Ах.
И какво от това, ако гласът ми се окаже различен? Какво, ако гласът, който чуя в гърлото си се окаже - например - глас на не толкова добър певец? Не исках да си върна някакъв стар глас. Исках си моя глас.
Почивка за три месеца беше всичко, което успя да ми каже докторът - и ще видим какво ще се получи.
Да оставим настрана гласа; минаха няколко седмици, преди да успея да разговарям, без да шептя дрезгаво. Гласът ми винаги е бил леко дрезгав. А сега нямаше нищо друго, освен дрезгавост.
А що се отнасяше до пеенето, изминаха три месеца и аз все още не можех да го направя. Нито една нота. Четири месеца, пет месеца... нищо. Отварях уста и всичко, което излизаше, беше един тънък, немощен, стържещ звук - вял и без никакви нюанси. Това бяха най-дългите седмици от живота ми. Събуждах се сутрин и си мислех: „Може би днес вече ще има някаква промяна, която ще усетя“. А след това се обезкуражавах, понеже нямаше никаква промяна. Нали бяха казали три месеца? Скоро вече бяха изминали шест и още не можех да пея.
Беше ли време вече да се примиря с идеята, че всичко е свършено? А как ще успея да го постигна? „Ами, хубаво, добре си попя, мъжки. Продаде няколко албума, направи малко пари, позабавлява се. Всъщност, доста се позабавлява. Гледай на това от добрата му страна: ако бяха ти обещали, че ще имаш всичко това, когато започваше, щеше да го помислиш за побъркани.“
Да, но без повече пеене, без повече албуми, без повече концерти... По какъв начин ще мога да се разделя с всичко? И какъв човек ще бъда, когато всичко това изчезне? „Ти не беше ли Род Стюарт?“ По какъв начин ще мога да понеса факта, че всичко ще... спре?
А и това не се случваше след мое решение, а внезапно, страшно, в резултат на някаква произволна клетъчна грешка. Без голямо сбогуване под прожекторите на някоя сцена; просто повдигане на рамене и тихо махване за сбогом.
Веднъж прочетох нещо, което Стинг беше казал: че ако за него всичко свърши утре, ако музиката пресъхне, парите изчезнат и славата се изпари, тогава той ще е напълно щастлив да живее в едностаен апартамент отново, както е било преди да успее. Обаче вярвам, че въобще няма да е така. Знам, че при мен въобще няма да е така.
Какво щях да правя при липсата на пеенето? Със сигурност щях да имам нужда от работа; споменах по-горе рецептата на татко за мъжкото задоволство: работа, спорт и хоби. При липсата на една от тези съставки нямаше как да изпитвам задоволство. Един ден, в разгара на моята мъка, аз се загледах през прозореца и си помислих: „Знам, че ако не мога да бъда певец, тогава ще съм ландшафтен градинар“. Правенето на дизайн, оформянето, планирането, да стоя на терасата и да посочвам: италиански фонтан тук, статуя на Херкулес там, долу няколко портокалови дръвчета... можех да правя това. „Р. Стюарт & синове - ландшафтно градинарство.“