- Мениджърът, ако това се прецака, тогава вината ще е твоя.
После си поех дълбок дъх, обърнах един коктейл, излязох на сцената и изпях They Can't Take That Away from Me, The Way You Look Tonight, These Foolish Things и You Go to My Head. Онова, което исках да докажа, че не съм някакъв самозванец, че мога да се отнеса уважително към песните, просто им давах глас и позволявах на правдивостта им да се разкрие.
Всичко мина добре. Малко след това, през една съботна вечер в Ню Йорк, записах за телевизията едно студийно изпълнение на живо на песните в „Сони Студиос“ и това още повече захрани увереността ми. Шоуто бе репетирано с цял оркестър на красиво осветена сцена, пред публика от няколкостотин души и музикални щандове с логото „Р. С.“ по тях: всички детайли. Носех бяла вратовръзка и фрак през тази вечер, а докато ги обличах в гримьорната, тревогата отново се появи, но след като излязох пред всички, когато се заслушах в музиката и потънах в песните, тогава напрежението постепенно спадна и всичко си потече.
Албумът се превърна в платинен във Великобритания и двойно платинен в Щатите, продавайки 5 милиона бройки и даде началото на цяла една серия. За мое изумление, втората част, издадена през 2003-а, със заглавие As Time Goes By... The Great American Songbook 2, стана успешна като първата. Така и продължи. Докато серията беше завършена, успяхме да продадем 22 милиона копия.
Най-железният аргумент за мен чух малко след като излезе и четвъртата част на серията Songbook, когато се заприказвах, в едно кафене в Лос Анджелис, с американски редник, участвал във втората вълна при дебаркирането на съюзниците на „Омаха Бийч“ в Норман- дия през Втората световна война. След като бяхме разговаряли известно време за това, човекът каза:
- Между другото, караш онези стари песни да звучат като нови.
Не можех да се надявам на по-добро гласуване на доверие от по- добър източник.
А и аз всъщност спечелих „Грами“ - „Най-добър традиционен вокален поп албум“ за Stardust: The Great American songbook 3. Когато разбрах (бях на турне в Австралия, когато наградите бяха раздавани), наистина усетих, че светът се е обърнал. Бях номиниран за една от най-престижните награди на американската музикална индустрия, не по-малко от дванадесет пъти през кариерата ми, като се започне от 1980 г., но никога не бях спечелил нито една, и отдавна бях решил, че това явно се дължеше на нещо, което съм казал.
Зашеметителният и непредвиден успех на серията Songbook - и още повече, че този зашеметителен и непредвиден успех се случи точно в този момент - беше просто невероятно зареждащ, неочакван, доказващ нещо, за което ще съм винаги благодарен. През 2001-ва, преди това да се случи, аз си мислех: е, добре станаха нещата, приятел, но може би вече е време да разбереш, че купонът свърши и да си вземеш палтото.
А после, следващото нещо, което осъзнах, беше, че вече е 2010-а, аз съм на шестдесет и пет и поглеждам назад към най-успешното десетилетие от целия ми живот.
ЗАВЪРШВАНЕ
В което нашият герой издълбоко размишлява над оттеглянето си от всичко, спомня си за едно посещение в Бъкингамския дворец с необичайна вратовръзка и се гневи на голфа.
Не се заблуждавам. Знам, че един всичко ще приключи. Знам, че все някога - и то може да е по-скоро, отколкото си мисля - ще достигна до етап, при който да излизам там вече ще е невъзможно. И не знам как ще се почувствам. Това нещо беше част от целия ми живот. Толкова много съм му дал, а и то ми върна толкова много. Притеснявам се за празнината, която ще остави.
Очевидно е, че говоря за футболната игра.
Все пак, засега още се държа. Играя в лигата за играчи над петдесет години за „Фрам“, отбор, основан от имигранти норвежци в Лос Анджелис, но сега повечето хора в него са имигранти от Англия. Можете да ме видите как неделя сутринта съм вече активен и шофирам към крайбрежието за нашия стадион „Фрамсен Фийлд“ - със сигурност най-доброто игрище в лигата, понеже има хубаво тревно покритие, няма дупки, бабуни или видими кранове на пръскачки, както при някои от другите ужасяващи места, където сме играли. И ние вече сме много повече разнебитени, отколкото бихме си признали, но просто не ни пука, защото сме на тревата и играем. И аз все още държа с пръсти маншетите на ръкавите като Денис Лоу, а и на шестдесет и седем, още ме бива за четиридесет и пет минути, дори седемдесет, ако се наложи, още ме бива да изпратя изключително опасен въртелив ъглов удар от лявата страна на игрището, когато има нужда.