А после, когато играта свърши, ние се затътряме - понякога куцаме - обратно към съблекалнята, която е претъпкана от английски футболни предмети, шалчета от Шотландия и Англия, снимки на Чарли Кук и Джордж Бест, играещи в Калифорния, и една моя снимка, изрязана от „Плейбой“. Всички сядаме на пейките за известно време - Кен и Тревър, които ръководят отбора, Фреди, Селтик Джон - и някой отваря картонен кашон с бири, Томи Скот става и започна да разправя изключително противни вицове, започват майтапите и шегите, като някои от тях са за сметка на моята доста хубава, светлокафява чанта „Прада“ и през този половин час, аз съм толкова доволен, колкото всеки друг мъж.
Но когато вече няма да мога да върша това, тогава какво? Мразя да мисля за това. Голф? Татко играеше, но не мисля, че е за мен. Може да се каже, че дрехите ми харесват. Има най-различно облекло за голф, което с радост бих навлякъл. В панталоните за голф също има някакво класно усещане. Но самата игра? Не съм сигурен. Не мисля, че бих я изтърпял.
Веднъж опитах. Филмовият актьор Шон Конъри ме убеди да отида с него и да се пробвам. Това се случи в Испания през 80-те. Той ме научи на захвата и на стойката.
- Разкрачи се, Род. Опитай да задържиш рамената си на едно ниво...
Замахнах, ударих топката в горната част и я изгледах как полита, на горе-долу „заешка“ височина, за около седем метра към близкото тревисто място.
Шон беше много търпелив.
- Онова, което трябва да сториш, е да охлабиш захвата си. Много стилно стискаш долу - каза той.
Затова опитах отново, с по-леко стискане. Този път въобще не уцелих топката. Все още си стоеше на стойката. От друга страна, стикът полетя над тревата, вдигайки се нагоре и измина голямо разстояние. Толкова от мен. Урокът свърши. Върнах се в клуба.
Като оставя настрана футбола, не се притеснявам толкова от стареенето. Оглеждам хората, с които съм работил през годините, и си мисля, образно казано, че не съм съвсем зле. Овлажняването е разковничето, дами и господа: много „Ойл оф Олей“. Но най-вече става въпрос за късмет, разбира се - късмет и гени. Брат ми Дон все още е съдия на футболни мачове, а той е над осемдесет. Но и аз се хвърлям пот - във физкултурния салон или на игрището всяка сутрин в компанията на моя добре подготвен личен треньор Гари О’Конър, чиято задача е да ме превърне в най-възрастния играч в света на поста дясно крило. А и аз спазвам наставленията: правилна храна, чаша вино или две с вечерята, но не повече.
И, разбира се, никакви наркотици. Престанах да употребявам кокаин в началото на 2000 г., а и тогава вече почти бях спрял - единствено от време на време някоя тънка магистрала, за да се развеселя през някоя вечер в Епинг, например. Но дори и това малко количество разбрах, че се отразява на гласа ми - пресушава кожата на гърлото. А и Пени каза:
- Виж, ти няма да станеш по-млад. Трябва да се грижиш по-добре за себе си. Също така, когато вземаш тези неща не ставаш по-забавен: говориш само на една тема и тя най-често е футбол. Затова, ако отново ще го правиш, аз няма да изляза с теб.
Това реши всичко.
Изпитвам ли съжаление за тези дни, когато се замисля за тях? Ами, няма да отрека, че изживях прекрасни моменти. Но не съм горд с това. А и аз бях един от късметлиите. Върших това, когато беше нещо ново, забавно и вълнуващо. Употребявах изключително качествени неща. И успях да се измъкна невредим. Никога не достигнах до фазата животът ми да зависи от това дали ще употребя кокаин - или нещо друго. Други не извадиха такъв късмет и жестоко си платиха за това.
Тук идва и едно признание: никога през живота си не съм купувал наркотици. Никога не съм си купувал кокаин. Дори не знам как точно се прави. Колко нелепо е това? Той просто се намираше около мен. Някой в групата винаги ще има в себе си, затова казвах на „Бойлър“, сценичният мениджър:
- Върви и провери дали някое от момчетата има нещо за раздвижване - както му казвахме. Или: - Виж дали ще можеш да ми намериш смъркало.
Не се е налагало да си купувам кокаин, дори не мога да си купя питие в местния пъб в Есекс, „Тейдън Оук“, дори и да искам... животът бе добър към мен. (Джон и Шийла, собственикът и собственичката на пъба, винаги добре са се грижили за мен.)
Притеснявам се за края на кариерата ми много повече, отколкото се притеснявам за остаряването. Няма никакъв образец за остаряване на една рок звезда. Няма някакъв модел, който да се следва. Ние бяхме първите, които стигнахме дотук, отнесохме се с пренебрежение към младостта си и нямахме друг избор, освен да стигнем до другия край като пионери, когато младостта вече престава да е реалност. Затова нямаме друг избор, освен да си прокараме свой път и да правим това, което ни устройва. Онова, за което се надявам, е да достигна мъдростта и предвидливостта да спра в точния момент, а не да стоя още дълги години и да пея пред все по-малко публика. В това отношение аз притежавам достатъчно гордост, която винаги да ме държи нащрек. Но в същото време, човек никога не знае колко отчаян може да се окаже за изява в някаква форма? В края на краищата, пеенето - това съм аз. Усещам го като моя съдба. Ако не пея на концерт един месец ставам нервен и пеенето започва да ми липсва. А когато това вече свърши, от живота ми ще бъде откъсната огромна част.