Хубавото нещо е, че не се виждат признаци за края. Работата ми не е изпадала в застой от доста време - не и от 90-те, когато наистина си мислех, че съм на път към боклукчийското кошче. Но успехът на албумите Songbook означаваше, че хората отново започнаха да идват на концертите. Турнето, което направих през 2004-а, след първия от серията албуми Songbook, се превърна в едно от най-любимите ми. Нарекохме го From Maggie May to The Great American Songbook и ние свирехме серия от рок песни, после песни от албума Songbook и завършвахме с Da Ya Think I’m Sexy? и Maggie May. Въпреки информационното заглавие, доста по-възрастни слушатели идваха, като очакваха да чуят само шлагерите. Ето, това е турне, което бих искал да направя някой ден. Но когато по време на това турне излизахме и забивахме Sweet Little Rock ‘N’Roller, по лицата на някои хора се появяваха стреснати физиономии. Обаче после им харесваше. Музикантите от групата бяха в смокинги, момичетата бяха в дълги рокли, аз носех фрак и свирехме на една украсена с прекрасни драперии сцена, по дизайн на Иън Найт, абсолютен гений в тази област, с когото работя по оформянето на сцените ми от 1980-а насам. Иън изработва прекрасни макети на сцената, с малките фигурки на музикантите - а на мен това много ми харесва, понеже изработвам влакови макети - и на него му хрумват страхотни идеи, като кръглата сцена за турнето от 2007-а, върху която бе издигната 1300-метрова завеса от кариран шотландски плат. Иън почина през 2010-а и на всички много ни липсва.
През август 2011-а, бях изключително щастлив, когато ми предложиха двугодишен договор от „Колизеума“ в хотел „Сизър Палас“ в Лас Вегас. Брат ми Дон каза:
- Това няма да ти хареса, Роди - всичките хора ще вечерят и ще си говорят, докато ти се опитваш да им пееш.
Но това е остаряло разбиране. В този случай договорът означаваше двадесет и шест вечери на година в концертна зала за 4100 човека, която може би е най-добрата, в която съм пял: изключителна акусти- ка и прекрасна ниска сцена, така че чувствам публиката много близко. Аз, заедно с най-добрата банда, с която съм свирил по турнетата, изпълняваме весели версии на хитовете ми, ритам няколко футболни топки по някое време и тръгвам между редовете и седалките, ако поискам. Това си е купон.
Така си и продължава. Малко преди това, двамата с Арнолд извадихме графика ми за 2013-а и след като оградихме важните дати (Финала на шотландското футболно първенство, приятелската футболна среща между Англия и Шотландия на „Уембли“ през август), започнахме да очертаваме турнето - включихме участия на „О2 Арена“ в Лондон, „Хампдън Парк“ в Шотландия, „Медисън Скуеър Гардън“ в Ню Йорк. След всичките тези години това просто е невероятно. Чувствам се невероятно благодарен.
* * *
Ако бях смаян, да получа наградата „Грами“ през 2005-а, направо бях като гръмнат да получа „CBE“ през 2006-а. Това е „Командор на Ордена на Британската империя“, което е цялото наименование на титлата, връчвана на англичани, въздействали по някакъв начин върху родината си. Двамата с Пени се намирахме в Палм Бийч, заедно с Алистър, когато новината за наградата стигна до нас и Арнолд долетя и ми организира едно парти с три торти, изписващи „CBE“. След това, през юли 2007-а, само две седмици след сватбата ни, с Пени отидохме до Бъкингамския дворец за официалната церемония. Ако си човек от работническата класа от северен Лондон, една покана за това честване в двореца звучи като нещо от сферата на фантастиката. И двамата с Пени, като деца, сме минавали с кола покрай това място, стояли сме до оградата и сме сядали на декоративните лъвове на мемориала „Виктория“. Бъкингамският дворец е част от историята на всяко британско дете. Сега бяхме тук, минахме през портала, преминахме с колата под арките към вътрешния двор, тръгнахме по стълбището с червен килим и влязохме вътре, точно както бяхме гледали да го вършат хората по телевизията. Бях облечен в сако с бял панталон, бяла риза с черни ленти, както и вратовръзка с череп и кости. Мисля, че от мен се изискваше да бъда в строго официално облекло, но няма значение - изглеждах ослепително. Бяхме заведени до едно преддверие, където ни предложиха чаша вино, а после внимателно бяхме въведени в една редица от хора в церемониалната зала, където свиреше малък оркестър, атмосферата беше официална, но в същото време лека и тържествена. В началото на редицата беше принц Чарлз, който ме поздрави и ми подаде ордена с копринена панделка в кадифена кутия.