Обаче по това време, аз забелязах, че Truth се отбелязваше като постижение на „Джеф Бек“, без никакво споменаване на „групата“ - за което наругах Мики Мост, а не Джеф. Чувствах се странно да съм певец в една група, а снимката ми да не присъства никъде на обложката, но положението беше такова и аз трябваше да се опитам да го приема като зрял човек.
През юни 1968-а, ние се качихме на борда на самолет на британските държавни авиолинии на летище „Хийтроу“ и потеглихме на турне към Америка. Най-накрая: обетованата земя. Бек вече бе ходил там много пъти и като звездата на групата потъна в лукса на мястото си в първа класа. Но всичко това беше ново за мен, както и за Уди, като се наместихме в икономичната класа и самолетът със скърцане се отправи по пистата, в посока към държавата, за която бяхме чели и разговаряли, и мислили, и мечтали от детството си. Освен това минаваше количка! И от нея сервираха напитки! Безплатни напитки! Последваха много радостни възгласи и викове. Мислехме си, че от това по-добре няма накъде да стане.
Никой не забравя първия път, когато види Манхатън, как се издига в небето пред него, нито пък първия път, когато тръгне по бетонните му каньони. Двамата с Уди бяхме изпаднали в екстаз - може и за момент да бяхме замлъкнали, зяпайки мащабите на всичко около нас. Що се отнася до архитектурно величие, това имаше малко общи неща с Орпингтън.
Още преди това бяхме планирали, че веднага след като се настаним в хотела, което щеше да се случи някъде по обяд, ще отидем на поклонение в театър „Аполо“ в Харлем: дома на музикантите, които бяхме боготворили толкова дълго, от такова голямо разстояние. Бяхме доста наивни. Дори не помислихме, че това би могло да се окаже опасно място за две самотни бели момчета. Един шофьор на такси огледа от горе до долу лондонските ни дрешки, сресаните нагоре коси и видимата отпадналост заради часовата разлика, и просто отказа да ни откара. Но един друг ни закара, най-вероятно заради начина, по който изглеждахме - понеже ние очевидно бяхме някакви музиканти или изпълнители - никой не ни обръщаше внимание. Всъщност, почувствахме се добре дошли. Вървяхме под козирката, която се надвесваше над тротоара, платихме си входа и гледахме едно следобедно шоу на „Марта Енд Дъ Ванделас“, изписани най-горе на афиша, и си тръгнахме очаровани.
Ако някой ми беше казал, в таксито на връщане през този следобед, че един ден ще се върна обратно в „Аполо“, за да пея, а в афиша ще са включени Уилсън Пикет, „Дъ Фор Топс“, Даяна Рос, Смоуки Ро- бинсън и даже Марта Рийвс, щях да се изсмея толкова силно, докато плащам на шофьора. Въпреки това се случи - през 1985-а, за шоуто „Мотаун се завръща в Аполо“, където не пропуснах възможността да коленича от уважение в краката на Джеймс Браун. През онази вечер се чувствах много горд, сигурен съм, че ще ме разберете.
В деня след нашето приключение с Уди на „125-а улица“, направихме нашето откриващо шоу: първото от четирите по договор във „Филмор Ийст“, на „Второ Авеню“ в Ийст Вилидж. Промоутърът Бил Греъм наскоро бе превърнал този стар театър в зала за рок концерти с 2700 места, дубликат от Източния бряг на „Филмор“, който вече беше открил и в Сан Франциско. Трябваше да излезем след една банда, която се казваше „Бъзи Линхартс Севън Сонс“, Джеф започна да ни разказва за идеята си да слеем първите две парчета, за да дадем на шоуто едно по-театрално откриване, но аз не го слушах много, понеже вниманието ми бе насочено към някакъв ужасяващ шум, който се чуваше през стената на гримьорната, все едно в съседната стая измъчваха добичета. Нямаше нищо такова. Това беше звукът, вследствие на Бъзи Линхарт и неговите седем сина, които получаваха ужасно силни освирквания от 2700 подразнени нюйоркчани.
Това не помогна много за успокояване на нервите ми, които вече доста бяха опънати от няколко неща, включително размера на залата (много по-голяма от клубовете за 200-800 човека, в които свирехме във Великобритания) и притеснителната мисъл, че ми предстои да пея за първи път в една държава, в която хората имаха разрешение да носят оръжия.
Най-притеснително от всичко беше фактът, че в контекста на цялата идея за „грънджарски рок от Мотаун“, аз бях бял певец, който се опитваше да пее като чернокож, и бях напълно сигурен, тъй като това си беше Америка, и най-вече източната част на Ню Йорк, че когато завесата се вдигне, публиката ще е изпълнена с чернокожи мъже, които може би ще проявят особено внимание към това нещо. (Оказа се, че греша: публиката почти изцяло беше от бели, дългокоси хипари.)