Толкова добре се грижех за това „Мини“. Боядисах гумите с черна боя и закачих една лепенка „GB“ отзад, за да прикрия малко петно с ръжда. И свързах две грамадни тонколони с радиото, положих ги на задната седалка, където те си стояха много добре, докато не натиснех силно спирачката и те се сурваха долу, което ме караше да се протягам назад и отново да ги вдигам. Днешните младежи биха се смаяли, но това да си пуснеш каквато и да било музика в колата през 60-те и началото на 70-те си беше херкулесов подвиг: постоянна битка с плейъри с касети, които не можеха да се усилват достатъчно и магнетофони, които прескачаха, щом колата влезеше в някоя дупка, и сдъвкваха лентата. Кошмар.
Все пак, с течение на времето осъзнах, че дори и с по- големи тонколони на задната седалка, един автомобил „Мини Травълър“ не е точно четириколесен магнит за мадами. Затова направих голям скок при следващата си кола и си купих, около 1968-а, един бял „Триумф Спитфайър“: много по-добра спортна кола с две места, с имитация на магнезиеви джанти, с ленти от двете страни и със стикер на маслата „GT“ отзад. Тапицирах я вътре като взех едно старо палто от лисица и го нарязах, за да пасне около издатината на скоростната кутия, както и сложих квадратни парчета на пода наместо изтривалки. Красота. Все едно си седнал в ателие на препаратор.
По това време Уди имаше един стар „Лотус“ и си мислехме, че сме голяма работа, когато карахме заедно.
Ако имаше момиче в колата с мен, тогава давах газ на светофара, задавях малко двигателя, а после тръгвах внезапно и оставях всички да зяпат. Обаче веднъж толкова силно изрязах двигателя, че един от фалшивите тасове изскочи и се търколи в канавката. Няма много неща, които да са по-унизителни от това да излезеш навън пред светофара, да си вдигнеш фалшивия тас и да го прибереш в колата.
Двамата с моя приятел Юън Доусън, който споделяше любовта ми към колите и впечатлението, което предизвикват, бързо разбрахме, че няма никакъв смисъл да отиваш на пъб с кола като „Триумф Спитфайър“, ако ще го паркираш зад ъгъла и никой няма да те види, когато излизаш от него. Това изцяло обезсмисляше идеята. Имаше един пъб на улица „Бейсуотър“, в който качеството на женската клиентела беше изключително високо, и двамата с Юън обикаляхме из съседните улички колкото беше нужно, докато някоя кола излезеше, за да можем ние да паркираме там. През някои вечери тръгвахме в шест часа и успявахме да паркираме чак в осем и половина. Но си струваше, защото можехме да бъдем забелязани как излизаме, влизаме в заведението, излизаме отново с халби и ги пием, облегнати на колата. Ужасни позьори, да. Но тези неща бяха важни. А и защо иначе някой би притежавал „Спитфайър“?
Следващата ми кола беше един „Маркос“, закупен през 1969-а - вече започвах наистина да ставам голяма работа. По време на турнето с „Джеф Бек Груп“ носих брошурата на тази кола из цяла Америка, гледах я всяка нощ, копнеех за нея. И така, подписах моя договор с „Мъркюри Рекърдс“ за солов запис за сумата от 1300 паунда - цената на нов автомобил „Маркос“. Това си беше кола, сглобена от отделни части, макар да купих моята нова, понеже нямах абсолютно никакво намерение да се занимавам с гаечни ключове.
Избрах си една боядисана в жълто, с бяла лента по средата: тарикатски цвят. Това си беше кола, в която направо се лягаше - от онези спортни коли, при които гърбът ти направо опира в асфалта. А секса в нея би бил абсолютно невъзможен. Наистина, дори встъпителното опипване беше изпълнено със сложни маневри заради височината на скоростната кутия между двете седалки. Тя не вдигаше много: мисля, че разполагаше с двигател 1600 кубика на „Форд Кортина“, който не беше в състояние да изправя коси. А в колата и люкът на покрива течеше, водата се стичаше по костюма ми, когато валеше. Обаче си изглеждаше превъзходно - веднага ловеше окото.
В края на краищата я размених за друг модел „Маркос“: с двигател „Форд V6“, 2500 куб. см, боядисана в сив металик. В онези дни те бяха много вървежни. Анди Фе- ъруедър Лоу, певецът на „Амен Корнър“, имаше пурпурна на цвят, доколкото си спомням. И тогава, в точния момент, някъде към пролетта на 1971-ва, когато „Фейсис“ се представяха добре и от соловите ми албуми идваха парични постъпления, аз се поглезих с първото си „Ламборджини“: модел „Миура S“, с големи въздушни филтри на капака, огромни изпъкнали предни фарове и копчета по тавана, като в кабина на самолет. Това беше началото на дълга и скъпа любовна връзка с тази марка.
Този модел „Миура“ си беше сериозна инвестиция: 6500 паунда. Имайте предвид, че първата къща, която току-що си бях купил в „Мюзуел Хил“, ми беше струвала само 5000. За известно време колата ми беше по-скъпа от къщата ми. А там нямаше паркинги, затова трябваше да я паркирам на улицата. Не е много чудно това, че не можех да спя нощем. Ако се чуеше дори и едно тупване през нощта, аз скачах на прозореца да проверя колата. Държах я обвита с найлон и дори стигнах дотам да сложа малки червени конуси около нея, за да не може никой да паркира твърде близко до нея и да я одраска.