Албумът първо бе издаден в Америка, през октомври 1969-а, поради обстоятелството, че имах някакви американски фенове след турнетата с „Джеф Бек Груп.“ Исках да кръстя албума Thin, дума, която харесвах и често използвах в разговорите си и понеже очаквах слаби продажби. Но американската звукозаписна компания предпочете да избегне всякакви възможности за объркване и пожела да бъде кръстен подобаващо. нарекоха го: The Rod Stewart Album. За да ми угодят, думата thin (слаб) се появи с малки букви в долния ляв ъгъл на обложката, където винаги учудваше тези, които я видеха.
Обаче във Великобритания, където албумът излезе през февруари 1970-а, точно след двадесет и петия ми рожден ден, трябваше да го кръстя An Old Coat Won’t Ever Let You Down - доста по-добро име, макар изборът за фотография на обложката, на която възрастен мъж в шлифер, изглежда, че гони малко дете в парк, най-вероятно в днешно време нямаше да бъде приета по време на повечето маркетингови срещи. Какво бих могъл да кажа? По онова време снимката ми се струваше симпатична.
Помня, че се успокоих, когато продажбите в Америка надхвърлиха 30 000 - мислейки си: всичко е О.К. - има публика за него. Продажбите там скоро достигнаха 100 000 бройки, което за дебютен албум въобще не беше лошо. Обаче в Англия, албумът се превърна в онова, което се нарича „критичен успех“, което означаваше, че само критиците го харесват. А те, разбира се, нямаше нужда да си го купуват. Все пак, добре беше да има поне критичен успех, отколкото никакъв. Най- важното беше, че албумът изкара достатъчно пари, за да мога да направя следващ и само шест месеца по-късно, през лятото на 1970-а, аз отново влязох в студио и записах Gasoline Alley. Този ми отне две седмици, от началото до края - което през 80-те години, пропити от разглезеност, това щеше да е времето, за което, седейки на кожен диван и пиейки кафе, човек чакаше инженера да оправи звука на барабаните. Все пак трябва да отбележа, че финансовото споразумение за този албум беше следното: „Мъркюри“ от Америка се съгласиха да дадат 12 000 долара бюджет на Лу Райзнър в Лондон за албума. Онова, което останеше след плащането на сметките за музикантите и студиото, можех да задържа за себе си. При тези обстоятелства, защо му е на човек да се размотава? Защо ще се размотава, особено ако е хвърлил око на една доста хубава къща с четири спални, в стил нео-Тюдор, на една тиха уличка в „Уинчмор Хил“? Сметката е напълно ясна. (През 1969-а най-накрая имах достатъчно пари, за да се изнеса от къщата на родителите си и да си купя малка къща с предна веранда, не много надалеч, на улица „Елингтън“ в Мюзуел Хил. Но скоро след това затърсих нещо по-голямо. Запазих си имота на „Елингтън“ и в началото на 70-те го давах под наем на Лонг Джон, който стана известна фигура из района на Мюзуел Хил, благодарение на навика си да ходи до пощата, заедно с бялата си козичка, която водеше на каишка.)
Записахме втория ми солов албум в „Морган Студиос“ в „Уилис- ден Грийн“, в северозападен Лондон, което беше не само първото студио в Лондон, което се сдоби с 24-пистов записващ апарат „Ампекс“, но също така, което си беше много по-важно, първото студио в Лондон, което имаше бар в приземния си етаж - потенциално ужасяваща идея, би си помислил човек, в смисъл, че няма да се свърши никаква работа, но неизбежно се свикваше с това.
Всъщност ние си бяхме дисциплинирани и не оставяхме бара пре- калено да ни разсейва. Аз имах мисия да завърша албума и работех здраво над това. Взех заглавието Gasoline Alley2 от нещо, което ми каза едно момиче зад сцената, след концерт на „Джеф Бек Груп“ във „Филмор Уест“ в Сан Франциско. Говорех си с нея и тя изведнъж каза:
- Трябва да се прибирам, иначе майка ми ще каже: къде се разкарваш досега - по Бензиновата улица? Този израз се запази в съзнанието ми и от него се роди песента, която написах с Рони Ууд, за потеглянето на дръзко пътешествие, а след това изпитване на съжаление и желание за прибиране у дома.
Отново желаех да има множество стилове. Записах още един кавър на Боб Дилън - Only a Hobo, - понеже те никога не втръсват. За цигулката в парчето поканих цигулар, който една вечер свиреше между масите в ресторант на „Бийчам Плейс“. Имаше и още един кавър на „Стоунс“ - It’s all Over Now, както и един от хитовете на Еди Кокран - Cut Across Shorty. Както и при първия албум, присъстваха фолк, рокендрол, соул и блус елементи, взети от най-различни места и внимателно снадени заедно. И както при първия албум, имаше много довършителни работи. Иън Маклаган не дойде в студиото в деня, когато по график трябваше да запишем You ’re My Girl (I Don’t Want to Discuss It), затова просто започнахме и я записахме без него. Това си беше най-вече демонстрация на моята прибързаност.