Може би трябваше да съм научил, слушайки Боб Дилън, че една песен не е нужно да има лесно запомняща се фраза по средата, за да е популярна: че има място и за добрите стари, разхвърляни песни. Въпреки че не бях предвидил това, нещо от историята в текста, плавността на стила и чувството от аранжимента - всички тези неща, взети заедно, докоснаха хората. Ужасно много хора. През октомври 1971-ва Maggie May зае първо място в английските класации. По същото време се случи абсолютно същото в американските класации. А и като следствие на любопитството, разбудено от Maggie May, албумът Every Picture Tells a Story едновременно се изкачи на върха в класациите за албуми и на двете държави. За мое зашеметяващо смайване, както и огромна гордост, изведнъж аз имах номер едно сингъл и номер едно албум, по едно и също време, от двете страни на Атлантическия океан. Все едно планетите се бяха подредили в права линия. Никой не беше постигал това: нито Пресли, нито „Бийтълс“.
В края на краищата албумът бе изместен от Imagine на Джон Ленън. През следващата седмица албумът ми отново се изкачи, измести Imagine и пак застана на върха. Единственият албум, който продаде повече копия от Every Picture Tells a Story през 1971-ва беше Bridge Over Troubled Water. Единственият сингъл, който продаде повече бройки от Maggie May беше My Sweet Lord на Джордж Харисън.
И внезапно се изля порой от слава и пари. Как бих могъл да се справя? Не знам, но не чаках дълго да разбера.
Още два албума за „Мъркюри“ щяха да последват първите три: Never a Dull Moment през 1972-а и Smiler през 1974-а. Натоварено, натоварено време. Изключително натоварено. Може дори да се каже непрактично натоварено. Особено като се вземе предвид и този дребен детайл, който е, че през цялото това време пеех в една група. И то доста добра.
ГЛАВА 9
В която нашият герой самоотвержено се събира с оцелелите останки от „Смол Фейсис“ и неохотно застава нащрек за опасностите от това да имаш две кариери наведнъж. С няколко размишления върху графитите, за носа на Рони Ууд и за носенето на кадифе в горещи стаи.
През 1969-а, с договор за солов албум, записан дебютен албум, който бе на път да бъде издаден, и с индивидуален успех от двете страни на Атлантика, една дразнеща желанията възможност, ако успеех да се разработя здраво, аз още веднъж обърках моите съветници, като се затичах към комфортните обятия на една група. Наречете ме изтъкан от несигурност, наречете ме съставен от противоположности или просто ме наречете чист страхопъзльо - за мен това няма значение, защото групата беше „Фейсис“, бяхме заедно пет години и за нищо на света не бих пропуснал това усещане.
През хубавите вечери „Фейсис“ бяха нещо изключително. През лошите вечери бяхме изключително слаби. Но при „Фейсис“, това да си изключително слаб понякога можеше да е много по-хубаво, отколкото просто да си добър. А и усещането между петимата ни - аз, Рони Ууд, Рони Лейн, Иън Маклаган и Кени Джоунс - когато се намирахме на сцената, беше трудно за разминаване. Освен при някои футболни отбори, не мисля, че е възможно да се изпита подобно другарство. Накрая, разбира се, се получи като при всяка друга група, вече пътувахме в отделни лимузини, отсядахме в отделни хотели, заплашвахме се през пет минути, че ще напуснем групата и се дърлехме като котки в чувал. Но докато се разбирахме - Господи, бяхме брилянтни.
Обаче аз се присъединих към една банда, която въобще не беше въодушевена от идеята да има певец - не мен, а който и да било. Когато Стив Мариот напуска „Смол Фейсис“ през 1969-а и отива в „Хъмбъл Пай“, в останалите членове на групата се заражда недоверие към певците, което щеше да се запази до края на живота им. Те не бяха спирали да работят, записвайки някои от най-големите поп хитове на 60-те (All or Nothing, Itchycoo Park, Tin Soldier, целия албум The Autumn Stone, който двамата с Рони слушахме непрекъснато), и тогава Мариот им дръпна шалтера. Певците представляваха, според подигравателната фраза, използвана от групата, „Купони за храна“. Инстинктивното им подозрение се състоеше в това, че певците винаги се оглеждат за по-добра възможност и са готови да се погрижат за себе си; ако поканят още един да се присъедини към тях, той ще дойде, ще се наложи в групата, а после ще си тръгне и ще остави другите на произвола на съдбата. А както се видя в последствие по какъв начин се развиха нещата с мен, Рони Лейн и Мак, най-вероятно щяха да видят, че подозренията им напълно се оправдават. Е, това си е тяхно мнение. Но аз ще продължавам да твърдя, че те не бяха прави.