Останалите членове на „Смол Фейсис“ репетираха в студио в мазето на един склад на улица „Бермендзи“ 47, собственост на „Ролинг Стоунс“, които използваха помещението най-вече да складират всякакви неща. Влизаш вътре и там имаше кутии с магнетофонни ролки и ленти в кашони по рафтовете, върху които пишеше Honky Tonk Women и Gimme Shelter. А и всички ние обичахме „Ролинг Стоунс“ и бяхме на мнение, че в света няма друга като тяхната ритъм секция и когато свиреха, човек нямаше какво друго да стори, освен да усети как косъмчетата на врата му настръхват. „Стоунс“ имаха много добро отношение към „Фейсис“ през онези дни: те никога не ни взеха пари за използването на помещението. В някаква степен бяха наши ментори и между бандите ни цареше разбирателство - поне докато „Стоунс“ не откраднаха Рони Ууд, тогава отношенията претърпяха промяна за известно време.
Бях на един купон с Мик Джагър през 1974-а, когато слуховете, че Рони ще напусне „Фейсис“, започнаха да се появяват.
Аз:
- Ще откраднете ли Уди от нас?
Мик:
- Никога не бих сторил това. Никога не причинил разпадането на „Фейсис“.
О, да, ще го направиш, Мик.
Но това се случи накрая. В началото беше мазето, където Рони Лейн, Мак и Кени пробваха различни неща, опитващи се да намерят нова посока за развитие. После Рони Ууд, чудейки се какво да прави след края на „Джеф Бек Груп“, започна да ходи при тях с китарата си и да се включва, и аз отидох с него няколко пъти, просто да изпия няколко питиета и да ги послушам отстрани - най-вече чаках момента през вечерта, когато всички щяхме да отидем до пъба „Кингс Армс“, нагоре по улицата. Собственикът му си мислеше, че сме „добри момчета“ поради факта, че пиехме скъп алкохол - най-вече ром с кола - отколкото да се стискаме с половин халба бира цяла вечер. Това е дефиницията на един кръчмар за „добро“ момче.
В студиото аз седях най-вече горе в контролната зала, стоях настрана, слушах. И не бях особено впечатлен от онова, което чувах - поне не и в началото. Всичко ми звучеше леко безцелно. Изглежда, че те имаха две авторски песни: Shake, Shudder, Shiver, което си беше едно елегантно блус парче, с текст на Рони Лейн, за това колко е студен апартаментът му, и Flying, бавна и мрачна рок песен, построена върху низходящи акорди. Рони изпълняваше песните и той имаше хубав глас, но не беше Стив Мариот. Мак също пееше малко, но той беше по-слаб и от Рони. Очевидно беше, че съществува дупка с формата на певец, но те бяха решили, че засега ще продължават да репетират и по-късно ще се оправят с вокалите.
Една вечер, както обикновено, си стоях в контролната стая и Кени каза:
- Род, защо не дойдеш и не се пробваш?
Оставих удобното си местенце горе, слязох долу при бандата в горещата и леко миришеща на пот стая, и взех микрофона.
- Какво ще изсвирим? - попитах аз.
- Малко Мъди Уотърс? - каза Рони.
Всички знаеха албума At Newport и ние подхванахме I Got My Brand on You и Hoochie Coochie Man, а после и I Feel So Good. И се видя, че звучим доста добре заедно. (Някои записи от тези първи репетиции са включени в бокс сет-а на групата Five Guys Walk into a Bar, така че сами можете да прецените.)
Дори и тогава не последва незабавно предложение да се присъединя към групата. Трябваше да изминат няколко репетиции като тези, за да се случи нещо. Кени и Уди веднага биха ме взели в бандата, но те първо трябваше да сломят съпротивата на Рони и Мак, които все още носеха раните, нанесени от Мариот - не искаха да поканят един фронтмен, а после да свирят като негова съпорт група. Не бях част от тези чувствителни преговори в групата, това е ясно. Но в мое отсъствие се проведе среща на борда на директорите и бе взето решение в подкрепа на моето назначаване. И така, през октомври 1969-а, се роди групата „Фейсис“ - която за известно време продължи да е „Смол Фейсис“, заради традицията, макар „смол“ (малък) да трябваше да бъде премахнато, понеже двамата с Рони си бяхме средни на ръст и името вече не беше вярно.
Докато репетициите продължаваха, аз все още бях изпълнен със съмнения. Това поп група ли беше? Блус банда? Какво представляваше? Някои вечери си тръгвах от там с Уди и му казвах:
- По-добре да се обадим на Джеф Бек и да видим дали ще ни вземе отново.
В същото време, аз оглеждах стаята и безспорно виждах една групичка от пичове, с които се чувствам добре. Естествено, че Уди ми беше нещо като брат и перфектен колега в групата. Кени Джоунс, барабанистът, беше момче от Степни, много тих, лесен за общуване - прекрасен, като цяло. Все пак - това може да прозвучи доста странно от моята уста - времето, което той отделяше за косата си, ме дразнеше. Той си я харесваше засукана отзад, а ползваше и ролки. Можеше да изкара часове, докато я нагласи. Обаче той си беше корав като стомана. Една вечер Кени се бодна в окото с една от палките си и агонизирайки, падна зад барабаните си. Това спря ли го? Не. Той се изправи, устоя на болките в гърба и довърши останалата част от репетицията, като използваше само едното си око.