До двадесет и пет годишната си възраст, той беше третият бара- банист, който бях виждал да пада под гръб на сцената. Започнах да се чудя да не би аз да съм причина за това.
А що се отнася до Рони Лейн, аз го обожавах, макар от време на време да си беше доста странен. Той беше много находчив, деликатен и поетичен, но винаги си тежеше на мястото. Ако не му харесаше нещо, което правех, той ми го казваше директно, без увъртания. Ко- гато накрая напусна бандата, двамата с Рони разговаряхме за това и се съгласихме, че двигателят ни си тръгна. Фактът, че групата се мъчи да съществува още осемнадесет месеца, показва, че не сме били далеч от истината.
С Мак винаги усещах, че има някакво скрито чувство, нещо, което ни пречеше да се отпуснем напълно в компанията на другия. Смеехме се на едни и същи неща, но винаги усещах, че съществува някакво дребно различие. Мисля, че напускането на Мариот на „Смол Фейсис“ засегна него най-силно и той ставаше доста кисел и раздразнителен. Обаче най-важното нещо беше това, че хуморът, на който двамата с Рони се кефехме още от времето ни в „Джеф Бек Груп“ - онзи особен микс от британската радио-комедия от 50-те, мрачен сарказъм и всякакви ученически пакости - се оказа, че се споделя от Мак и Рони Лейн, и не толкова силно, когато не къдреше косата си, от Кени. Следователно, осъществи се обща спойка. Ние станахме едно братство - много бързо и доста изненадващо. Казано по прост начин и с най- обикновени думи, както знае всеки, който се занимава с рокендрол, правилото е следното: в групите винаги има един смотаняк, с когото никой не се разбира. През златното време на „Фейсис“, тази доказана от живота истина просто се оказа грешна. А това беше толкова опияняващо, караше ни да го желаем все повече. Забавлявахме се, така че защо не?
Твърде скоро вече бяхме готови да се пробваме с няколко експериментални участия, включително едно в американската военновъздушна база в Кеймбриджшър, където пилоти в костюми, заедно със съпругите си, седяха на кръгли маси и гледаха със смаяно и оглушително мълчание, докато ние праскахме Around the Plynth, осъвременена версия на парчето, което двамата с Уди бяхме написали за Джеф Бек, както и Shake, Shudder, Shiver и Three Button Hand Me Down, песен, написана от мен и Мак. Всички се включиха здраво и създавахме най-различни комбинации, което си беше доста задоволително, макар американските пилоти да не ги намираха подходящи за вечерните им танци.
Мениджър на „Фейсис“ - нает, след като Мариот напусна - стана Били Гаф, нисък, меко говорещ и приятен на вид ирландец, с бързо оплешивяваща глава, който бе работил като търсач на нови банди за компанията на Робърт Стигууд. Докато е бил при тях, в средата на 60-те, Стигууд го бе поканил да е мениджър на турнетата на „Крийм“. Гаф казал, че не се чувства квалифициран за тази работа, понеже няма опит в това да пътува на турне с някоя рок група и не притежава необходимите умения. Тогава Стигууд се замислил и отговорил:
- Някога да си се грижил за деца?
Истината за опита му като мениджър, щеше да бъде припомняно на Гаф почти всекидневно по време на времето му при „Фейсис“.
Гаф успя да издейства договор на групата с „Уорнър Брос“, които съвсем не трябваше да се разправят с хиляда настървени конкуренти за тази привилегия. Повечето хора смятаха, че напускането на Мариот е нанесло смъртоносен удар на „Смол Фейсис“ и че моето появяване, отчасти, защото аз въобще не бях постигнал някакъв успех през последното десетилетие, нямаше да доведе до никаква промяна. Въпреки това, „Уорнър Брос“, да бъдат благословени, бяха готови да похарчат малко пари. Видели се с пари от авансите на звукозаписната компания, другите членове на групата веднага се втурнаха да си купуват спортни коли. Рони си купи металик „Мерцедес“ 190SL, Кени си взе „МГА“, Уди червен „Ягуар“, а Мак „Триумф“ TR6. Аз, вече си имах моята „Маркос“, дошла от договора за соловия ми албум. Сега вече всички бяхме лъскави пичове с лъскави коли.
Доста бързо записахме дебютен албум, First Step, който излезе през 1970-а и звучеше точно по този начин: дебютен албум, който е записан прекалено бързо. Фактът, че в него има два инструментала сред десетте парчета, помага да се усети степента на това колко този албум беше недовършена работа, а не шлифовано бижу. Но после тръгнахме да пътуваме и тогава всичко започна да се напасва. Веднага се виждаше, че това не е група, която заслужава мрачни репетиционни стаи и отегчителни студия. Това беше група, която трябваше да свири на живо.