Откъдето и да се погледне ние не бяхме музикално съвършен отбор. Бяхме небрежни и разпуснати, което, естествено, поведе бандата в посока към добрия рокендрол. Но нашата небрежност и нашата отпуснатост - и най-вече нашето отношение към тях - се оказаха нещото, което ни правеше уязвими и трогателни, а и в края на краищата, забавни. Публиката искаше един артист да прави впечатление на човек, който е готов да се прецака. Дори и днес на мен ми харесва, когато групата ми сбърка някъде: ако някой допусне гаф, аз спирам всичко, посочвам го и публиката си умира от кеф. Няма нищо по-добро от един първокласен гаф за подгряване на публиката, а „Фейсис“, както всяка друга група в историята, разбираше това - разбираше огромното значение за зрителя, ако вместо да се удари струната „ми“, прозвучава „фа диез“.
По подобен начин дрехите бяха изключително важни за „Фейсис“, защото ние осъзнахме, че музикалните ни качества най-вероятно не са на много високо ниво. Мислехме си, че ако се обличаме модерно, хората ще успеят да се разсеят. Моят собствен стил на обличане стана още по-цветист, когато „Фейсис“ започнаха да набират скорост - много по-глем, което беше зараждащ се вкус по онова време. Всички носехме креп и сатен, ярки цветове, екзотични шарки, шалове, пояси. И всички си падахме по пищността. Сега гледам снимки на „Фейсис“ на сцената и при някои концерти явно се състезавахме да носим колкото е възможно повече дрехи на един път. Разбира се, изключително непрактично. На някои от тези сцени ставаше невъобразимо горещо. Да влачиш 9 килограма кадифе и сатен по сцената за деветдесет минути - от мен да знаете, това си е мъжка работа.
И точно както обличахме тези дрехи, за да прикрием несигурността си, така и използвахме алкохола за същата цел. „Фейсис“ бяха изключителни пиячи. Пиенето ти дава необходимия кураж, ако не си репетирал достатъчно, да се справиш лесно през вечерта. Твърдият алкохол и виното бяха особено полезни в това отношение. Ако можехте да бутилирате енергията, която музикантите от „Фейсис“ имаха... всъщност забравете, понеже винена компания „Матеус“ вече го направи. А ако по масите зад сцената липсваха бутилки „Нюкасъл Браун“ и ром, или не можеха лесно да се намерят нови запаси, ние знаехме един метод, чрез който да се напием от един кен с бира. Ето го този метод, подробно обяснен и разработен, така мисля, в един модел в Тусон, Аризона:
1. Напълнете една чашка за шотове от 30 гр. с бира.
2. Изпийте бирата.
3. Изчакайте точно една минута.
4. Напълнете отново чашата и повторете процеса.
5. Продължете да повтаряте процеса, докато кенът се изпразни.
6. Почувствайте се пияни.
Накрая се видя, че алкохолът ни струва много от гледна точка на записите, които правехме. Общо бяха четири студийни албума - гореспоменатия First Step; Long Player и A Nod Is as Good as a Wink... to a Blind Horse, и двата през 1971-ва; и Ooh La La през 1973-а - като според мен нито един от тях не ни представяше в истинската ни светлина, нито пък съдържаше енергията, на която бяхме способни. Но какво друго очаквахме? Записите на „Фейсис“ винаги първо започваха в някой пъб. Много често стояхме по-дълго в пъба, отколкото в студиото. Вярвахме, че нищо няма да подкара креативния процес по-добре от ром с кола - може би, освен още един ром с кола. Особено ако не беше твой ред да плащаш. (Аз бях усъвършенствал изкуството на това да стигна първи до вратата на бара и да я отворя, за да влязат другите, което по принцип ме спасяваше от плащането на първата поръчка. Навеждането на паркинга, за да си вържа връзките на обувките, беше друг метод за спестяване на пари в този ред на мисли.) За жалост, теорията за креативност от ром с кола се оказа пълна тъпотия. Глин Джонс, както беше показал със „Стоунс“, беше почти гениален продуцент, когато ставаше въпрос за записването на музиката на една група, а и с нас даде всичко, на което беше способен. Но имаше твърде много хора, които даваха идеи по едно и също време. И почти всички тези хора бяха пили доста ром с кола.
Обаче на сцената - всичко се променяше. Вярно е, че ако си във „Фейсис“, трябваше да можеш да свириш дори и ако си паднал на земята, но това нямаше нищо общо с пиянството. Или поне не толкова. Това се налагаше, понеже големите купчини от човешки тела бяха нещо обичайно от изпълненията ни - Уди падаше върху Рони, аз върху Уди, Мак оставяше пианото, за да се хвърли върху всички нас - а и ние усещахме, че шоуто няма да е достатъчно добро, ако не направим една купчина в края му.